Скромността, за която често забравяме

Hera.bg

Мая Петрова
Скромността е едно от онези сложни качества, които мнозина не разбират. Не малка част от днешните млади хора твърдят, че тя е за тези, които не притежават други качества. Други все още се опитват да я наложат като добродетел, но по някакъв техен си изкривен начин. В интерес на истината, тя може да има много фалшиви лица, в които често да се припознаваме. Как да отличим истински скромният човек и защо трябва да притежаваме поне малко от това качество? Без да го разглеждаме единствено като смирение и дори срамежливост, можем да кажем, че за него се изисква не малка доза мъдрост и твърде голяма доза самоувереност.

Най-общо казано скромността може да се опише:

Не изтъкваме без причина и контекст предимствата си
Не омаловажаваме чуждите постижения и не ги сравняваме с нашите

Какво друго знаем за нея?

Скромността е невъзможна без смирение
Тя няма нищо общо със самонадеяността
Изразява се най-вече в това, да не вярваш, че си по-добър от всеки друг

Коя е привидната скромност? Как да я различим?

Позната ли ви е следната ситуация- с нова прическа сте, всички в офиса ви забелязват, правят ви комплименти, а вие с най-голямата си „скромност“, вместо да благодарите и споделите радостта си от промяната, започвате да говорите за недостатъците си. Дали не си просите още комплименти? Или наистина се чувствате притеснени? Понякога именно зад собственото изтъкване на кусурите ни, стои не малко самочувствие и почти никаква скромност. Обикновено няма как да излъжем околните- самочувствието винаги си личи, пък било то и скрито зад думи, несъответстващи на ситуацията.

Сходна ситуация- повишават те в службата, а ти започваш непрестанни коментари за това колко са нараснали отговорностите и ангажиментите ти. Правиш го с цел да изглеждаш скромен или да не ти завиждат? Не постигаш нито едно от двете, защото колегите ти са наясно колко си се борил за тази позиция и защото завистта не можеш да си я спестиш с каквото и да е поведение.

Някои го правят от неудобство, а други, опитвайки се да изглеждат такива, каквито не са. Истината е тази- един действително успешен човек МОЖЕ ДА СИ ПОЗВОЛИ ДА НЕ Е ИЗЛИШНО СКРОМЕН. Това далеч не означава, че му е позволено да се хвали и да изтъква качествата си под път и над път. Когато, обаче тези качества са видими за околните и той бива хвален заради тях, не е необходимо да отхвърля признанието. „Благодаря, постарах се“ винаги е далеч по-добър отговор, отколкото някой, с който се опитваме да се омаловажим. Фалшивата скромност понякога е дори по-неприятна от безграничното самочувствие.

Не е препоръчително да скромничиш, когато всички останали забелязват успеха ти. Опитвайки се да го премълчиш и прикриеш, можеш да изглеждаш още по-дразнещ за околните- дистанциран и надменен. Лично на мен ми се е случвало да премълча свой успех и след това поведението ми да бъде тълкувано като нежелание за комуникация с другите, един вид „вирнат нос“. Скромността понякога е способна да ни накара да изглеждаме като самохвалковци, без дори да сме си отворили устата, за да споделим успеха си. Затова е добре да внимаваме с нея- в какви дози, кога и как я употребяваме. Освен това, тя не е нещо, което трябва да нагласиш в себе си. По-скоро е нещо, което не можеш да скриеш. Трудно е да накараш някого да бъде надут или скромен. Това не се учи. Не и когато вече си възрастен. Затова е хубаво да започнем да я възпитаваме у децата си още, когато са малки. Отделен въпрос е дали е толкова „търсена“ в наши дни и дали дори самите учители я ценят и възпитават у децата.

Тук ще дам един пример - една случка, която ме впечатли твърде много. Една от учителките в училището на дъщеря ми (която не й преподава, но я познава) веднъж я поздрави след часовете и и каза, че има много красива диадема. Детето ми не бих казала, че е от срамежливите, но в ситуацията само се усмихна. Пролича си, че и стана някак неудобно. Точно тогава отсрещният отговор беше „ти не можеш ли да говориш? Какъв е този срам?“ По принцип имам доста отворено и общително дете, което смятам, че беше нормално да реагира така спрямо възрастен и то учител. Не смятам обаче, че възрастният избра правилните думи. Защото понякога една усмивка е достатъчна. Не е необходимо да обясняваш откъде са ти купили диадемата или къде си си правил новата прическа. Колкото по-семпло реагираме на комплимент, толкова повече показваме, че това ни радва, но не ни кара да се чувстваме нещо повече от другите. В наши дни твърде много се възхваляват пробивните (доста често просто по-нахални) хора, които знаят как да изтъкнат себе си и предимствата си. Дали обаче така не губим разбиранията си за скромност? Дали в опити да бъдем нещо повече, не ставаме нещо по-малко чисто морално? Защото на първо място, по-важното е какви хора сме, а не какво работим и колко езика знаем.

За себе си трябва да говорим скромно, а за другите с почит. И няма нищо лошо в това да признаем, че не знаем нещо. Или че водим скромен живот. Защото друго е важно, за да бъдем човеци. Често асоциират скромността с будизма, който ни напомня защо е важно да имаме благородно сърце и да се разграничаваме от материалните неща.


Най-общо казано, за да поддържаме скромността, трябва да:

Умеем да разпознаваме своите грешки и да ги поправяме. Така еволюираме - ставаме по-добри не само за себе си, а и за околните.
Да се научим да ценим най-важното в живота - любовта, приятелството, грижата
Да не помисляме и за миг, че сме по-важни от когото и да било другиго. Всеки има своето място под слънцето.
Да се опитваме да разбираме повече околните, да ни е грижа за тях, да не питаме от формалност „как си“ - това ще ни прави нас самите по-удовлетворени и спокойни
Да възпитаваме същите ценности у децата си - да ги учим да се гордеят със себе си, но тази гордост да не им позволява да пренебрегват другите. Уважението към всеки един човек, като към равен е в основата на скромността.

Tази статия е достъпна в интернет на адрес: www.hera.bg/s.php?n=5692