Емоционалната устойчивост прави ли ни безчувствени?

Hera.bg

Мая Петрова
Терминът "емоционалната резилиентност" няма еднословен еквивалентен в българския език. Можем да я преведем като устойчивост, адаптивност, твърдост на характера. В наши дни срещаме все повече дами, които могат да се опишат като емоционално резилиентни, в което няма нищо лошо, стига тази устойчивост да не ги прави толкова силни, че да изгубят баланса си. Добре е да можем да крием понякога емоциите си или да ги контролираме, но не и да прекаляваме в това си усилие, защото в даден момент сякаш спираме да изпитваме каквото и да било.

Наскоро една дама ми сподели, че в нейното семейство никога не се е говорело за чувства, не са били споделяни такива, те издават слабост. Същата тази жена е вероятно най-силната, която познавам и същевременно най-трудната за разбиране. За нея емоциите са нещо сякаш второстепенно, нещо, което винаги трябва да „потушаваме“, нещо, което ни пречи. А всъщност истината не е точно тази. Но нека научим повече за силата и слабостта ни и затова, че трябва да имаме и от двете, за да бъдем удовлетворени и щастливи.

По какво се отличават емоционално устойчивите жени?

Да започнем от тук. Какво ги прави различни от всички останали?

Тези жени са изключително горди и рядко правят истински компромиси.
Трудно се усещат нюанси в емоциите им - те са идентифицират със силни и ясно разганичаващи се чувства.
Трудно им е да признаят, че изпитват страх и че за тях изобщо съществува такова понятие.
Сами или с партньор, те винаги са тези, които взимат важните решения.
Третират партньора си като равен, но мъжете признават, че край тях се чувстват безсилни или непотребни.


Обикновено такива жени са отраснали в семейства, в които чувствата и сълзите са били срамни и скрити, от тях се е бягало, защото те са ги превръщали в слаби и безпомощни същества; на такива момиченца им е било повтаряно, че трябва да могат да се справят сами с всичко. Но не е задължително да си отраснал в семейство, в което чувствата са оставали винаги на заден план.

Понякога животът ни превръща в „дървета, които не се огъват“. Дали обаче можем да оцелеем по този начин, дали емоционалната ни устойчивост не ни пречи в определени моменти, не ни ли изтощава тя твърде много? Дали пък точно тя не позволява да сме истински емоционално осъзнати? А осъзнатостта е признак на емоционална интелигентност, която е едно най-важните „условия“, за да можем да бъдем полезни и на другите, да притежаваме емпатия, да си даваме сметка, че за устойчивостта понякога се изисква немалка доза егоизъм, който пък от своя страна не ни прави по-добри и истински хора.

Способността да се осъзнават, използват и управляват емоциите е особено важна:

- под "осъзнаване" не бива да се разбира, че във всеки един момент можем да ги пренебрегнем- независимо дали са наши или чужди.
- под "използване"в никакъв случай не трябва да разбираме опита да манипулираме някого с тях.
- под "управление" - да не ги потискаме всеки път, защото в даден момент могат да избухнат като пожар и да „пометат“ цялото ни аз.

Всъщност, ако не умеем да „боравим“ добре с емоциите си, сме способни да се саморазрушим за много кратко време само и единствено с наша „помощ“. Защото дори да има някой, който ни прави тъжни или гневни всеки път, „изход“ има и то не един. Ние сме тези, които избираме неговите думи да ни правят тъжни или гневни. Ако те не ни харесват, или зачеркваме този човек от живота си, или просто не позволяваме неговото поведение да е причина ние да губим контрол над себе си. Това обаче не означава да си забраним да чувстваме каквото и да било. Напротив, за да сме осъзнати и емоционално интелигентни, е необходимо да изпитваме всички чувства, които може да изпита едно човешко същество и да успяваме да отсеем онези от тях, които ни пречат да продължим да бъдем цели, спокойни, в хармония със себе си, устремени и вярващи.

Що се отнася до огъването, всяко „дърво“ огъва клоните си в даден момент, но почти винаги ствола му остава здрав. Точно там е и смисълът на емоциите. Да не губим същността (сърцето си), въпреки бурите.

Затова, нека си припомним и най-важните белези на емоционалната интелигентност и да обръщаме повече внимание на емоциите си като цяло.

Емоционално интелигентните хора:

наблюдават както себе си, така и другите и са способни да видят промените в поведението и реакциите на хората към техните чувства. На тях не им е трудно да разберат причините за човешкото поведение
осъзнават факта, че емоциите са мимолетни и че не рядко водят до импулсивни и необмислени решения, за които после съжаляваме. Затова винаги се стараят да погледнат от всички страни дадена ситуация
са наясно, че повечето емоции са инстинктивни т.е. не можем да контролираме къде, как и кога да ги изпитаме. Същевременно обаче осъзнават факта, че могат да контролират начина, по който реагират на тези емоции, като обърнат по-голямо внимание на мислите си.
винаги се опитват да се поставят на мястото на другия и да погледнат нещата през неговите очи. Те изслушват другите, не за да съдят за техните мисли и действия, а за да ги разберат по-добре- да вникнат в причините за техните мисли и действия.
знаят, че емоциите могат да ни накарат да вземем решение за няколко секунди, което ще промени целия ни живот, но също така те са наясно, че тази промяна няма да бъде причина да се саморазрушат, независимо дали тя ще се окаже за добро или за лошо. Да минеш през промяна за тях е възможност да израснеш и да „усъвършенстваш“ емоциите си още повече.

Емоционалната резилиентност (устойчивост) не изключва емоционална интелигентност. Човек е устойчив, когато е осъзнал, приел и когато борави добре с емоциите си. Когато обаче започне да се бори с чувствата си и да ги потъпква, тогава тази устойчивост се превръща в проблем не само за човека, а и за околните му, близките му. Всъщност, често онези „най-устойчивите“ се оказват най-слабите, защото не са способни да се погледната очи в очи с емоциите си. Опитвайки се да ги скрият от самите тях, ги оставят някъде там…да гният. Изгнили обаче…на никого вече няма да са нужни.

Затова, нека бъдем отговорни към това, което изпитваме. Да не го захвърляме „някъде там“, а винаги да го гледаме в очите. Особено ние жените- хубаво е да знаем, че сме по-силни, отколкото изглеждаме, но е още по-хубаво и да се оставяме на емоциите понякога, защото в действителност в тях се крие огромна женска сила. Едва ли жена, която не може да се разплаче, може да бъде наречена емоционално устойчива. По-скоро това е вид осакатеност, до която никоя от нас не трябва да достига.

Tази статия е достъпна в интернет на адрес: www.hera.bg/s.php?n=6199