Когато говорим за интелигентност сякаш отдаваме по-голямо значение на рационалната, познавателна интелигентност. Умението да се решават определени задачи може да бъде измерено с прословутия коефициент на интелигентност. На практиката обаче се оказва, че така наречената емоционална интелигентност играе много по-значителна роля в успешната ни реализация и като личности, и като социални същества. И ако логическото, математическото, пространственото, словесното, двигателно умение в голяма степен са генетично заложени, то емоционалната интелигентност започва да се развива от най-ранното общуване в семейството и продължава цял живот.
Емоционалната интелигентност е способността да разбираме и приемаме емоциите, чувствата и скритите механизми, които ни карат да реагираме по един или друг начин. Това самопознание ни прави отворени и към емоциите на околните, води до развиване на емпатията (умението да се поставяш на чуждо място, да съпреживяваш), кара ни да разбираме чуждите мотиви у причинно-следствените връзки в общуването. Щом разпознаваме емоциите и тяхната роля, следващото умение е да ги използваме за разрешаване на оплетени житейски ситуации. Това означава, при промяна на емоционалното състояние, да реагираме адекватно, а от друга страна да не позволяваме на емоциите да ни пречат и заслепяват, а да ни помагат и мотивират. Това е базата, на която успешно се справяме с конфликти, влияем на другите (както и те на нас), работим в групи, понасяме критика, усещаме слабите моменти, както в себе си, така и в околните.
Често наричаме този вид интелигентност – интуиция. Да се вслушаш във вътрешния си глас е именно резултат от умелото разпознаване и боравене с емоциите, разкодирането на определени връзки в общуването. Жените са по- добри в това отношение, защото отдават нужното значение на емоционалната страна на живота, но и заради по-силната си връзка с децата, което рядко се ръководи от „разумни” доводи и обяснения.
Развиването на емоционалната интелигентност е от голямо значение за работната среда. Дори и да се представим добре на интервю или на така популярните в последно време ролеви задачи и тестове, това не може да гарантира толерантност, успешното общуване и работата в колектив, разрешаването на конфликти, понасянето, отправянето на критика и впрягането й в конструктивни цели.
И ако това звучи като поредната психологична приумица, то ниската емоционална интелигентност може да е отговорът на много проблеми в личен план, за които често нямаме никакво задоволително, обективно обяснение. „Защо съм сама?”, „Защо не се разбирам с родителите си?”, „Защо ми е трудно да говоря пред хора”, „Защо ми трудно да изразявам чувствата си пред децата?”, “Защо трудно се сработвам?”. Осъзнаването на собствените ни емоции ще изгони депресията, негативизма, хаоса, които са реалните пречки в ползотворното общуване и себереализация. Ако съм подтисната, това не означава да се затворя и да се тъпча с шоколад или в обратния случай - да се правя пред околните, че всичко е наред. Ако съм подтисната е добре да разбера точно защо, ако е в моята власт да игнорирам причината за лошото настроение и да намеря такава, заради която ще се усмихвам.
Да сме емоционално интелигентни е да признаем, че не всичко е в нашата власт и да отпуснем контрола, да приемем грешките и да продължим напред без задържане на емоции. В същото време, поставянето на реални изисквания към себе си и околните гарантира отношения, лишени от вина, фрустрация и разочарование. Емоционално интелигентните хора са устойчиви, в комфорт със себе си, умеят да се изразяват и отстояват, имат реална самооценка.
Ако през последните десетилетия интелектуалните умения растат, заради технологиите и развитието на научните постижения, то социалните силно се занижават. Модерните хора са в конфликт с чувствата си, потискат ги или ги игнорират напълно. Това от своя страна поражда много необяснима на пръв поглед агресия, самоубийства, отчуждение и депресия. Днес можем да поставим камери навсякъде, а забравяме да отправим поглед към най-важното – самите себе си и децата.
Добави в любими
Отпечатай
Изпрати