Начало
Здраве и Красота
Кариера
Моят дом
Двама+
Кулинария
Време за мен
Регистрация       e-mail:       парола:      

Нощните хора



        Добави в любими         Коментирай         Отпечатай         Изпрати
Часът току що е отброил 6 вечерта. Време е. Набързо обличам якето. Спускам щората и тегля ключа на офиса. Влизам в съседното хранително магазинче.
-Четири пакета кашкавалени солети.

Магазинерката ме поглежда разбиращо. Знае, че отивам на Диализа и този път не казва нищо. Първият път, когато купих солети от нея, може би, за да разчупи неловкото мълчание, което се получи каза:

-О, и ти ли си на Диализа. Имах познат, който ходи дълги години.

Зарадван от частицата превъзбуденост, която усетих в гласа и, попитах. “И какво стана?“ – „Почина” – отговори ми тя – “но се бори до края.”

Гмурнах се в частичката надежда, която усетих в промеждутъка от произнасянето до обяснението и, но хората могат да са много искренни, когато не очакват и неискрени, когато очакват да чуят нещо истинско. Реалността е скрита точно под виновността на бездушието, наречено „правила и норми на поведение”. Някои ги наричат “благоприличие”. В този момент разбрах, че може би няма да имам шанса да разбера кога ще дойде моят край. Kак да се боря тогава до него? Усмихвам се тъжно…

Илизам от магазина. В едната ръка държа торбичката със солети, а в другата – торба, в която се намира нетбука ми, чифт слушалки и външен твърд диск. Готов съм за поредните 4- ри часа. Малко по надолу, в колата ме чака майка ми. “Как си?” пита ме уморено и знам, че каквото и да отговоря, нещата ще се завъртят отново до точка, от която ще се рестартират отново без да има съществена промяна и за двама ни. „Добре съм” -отговарям с тих глас, „Да тръгваме!”.

Привечер е и небето е призрачно красиво. Има керемиден цвят. Почти е неземно. Стигаме бариерата пред болницата и продължихме леко пъплейки нагоре. “Нашата” сграда или по точно “моята” е почти до гората – старата психиатрия. Да, някой умен човек е решил да изгонят лудите от долното крило на първия етаж и да открият Център По Хемодиализа на мястото му. Първото, което ми дойде на главата, е че току ще открито мястото вече е с лоша карма. На първия етаж хора с болни тела и здрави души, на втория – хора със здрави тела и болни души. Перфектната комбинация. Симбиоза, чиято обща граница е безразличието на заобикалящия свят. Спираме до табела „забранено паркирането”. Не бързам да изляза от колата – изчаквам първо другите болни да влязат по стаите. Вече не искам да говоря с никого от тях и да ставам близък . Поне не с хора от другите стаи. Така по лесно се приема смъртта им. За тези почти две години умряха 7 души. Понякога от дълбините на самотния ми ум изплуват образите им, седнали на двете скамейки, чакащи кротко, за да ги извикат. Да ги извикат, но къде?

Познавах ги всичките. Вече знам, че ако стане нещо с мен, ще кажат „няма го компютърджийчето” и това е. Някак си ми е по леко от това . Не искам крокодилски сълзи.

Влизам в сградата, като преди това хвърлям дежурен поглед на втория етаж над входа. Там са коренните обитатели на това място – лудите. Забелязъл съм, че винаги има поне по двама на прозорците над входа. Очите им присветват в здрача леко заплашителни, леко игриви сякаш казват “тук сме преди теб, тука ще сме и след теб”. Сенки от изкривена реалност, стража, поставена да сигнализира за опасност в несъществуващо, невидимо кралство. Преди се шегувах, че зад последната врата в дъното на нашия етаж има скрит асансьор, с който изпращат такива като мен направо при тях. Това вече не ми звучи като шега…

Махам им дружелюбно и влизам в сградата..

Вътре във фойаето вече е празно, другите вече са влезли. Вляво до входа ме чака стар олющен черен кантарен стол, на който задължително премервам всеки път килограмите си . Важно е да знаеш колко си наддал за тия дни, в които не си на диализа. Ако случайно си наддал над 3 килограма се прекръстваш защото ще ти е нужно малко сила отгоре за да си изкараш килограмите както трябва накрая. Апаратурата лъже като циганка на ръка, жизнено важно е накрая да не се окажеш 4, 5 килограма по тежък от колкото си дошъл или по лек от колкото е трябвало да бъдеш. Като казвам жизнено имам предвид буквално. “Сбъдна ми се женската мечта за перфектен контрол над килограмите” ми идва веднага надлудничава мисъл.

Понасям се по тесен коридор и тръгвам към стаята – тя е предпоследната в ляво.

Пътьом хвърлям по едно око през полутотворените врати и виждам другите болни. Някои са по стари от мен, други – по млади. Общото е, че всички са се затворили в себе си – хора призраци подвластни на кралица Умора. Някои вече са налягали по леглата и червените жици стърчат от тях – други като мен се ослушват и не бързат да се срещнат със Съдбата си.

Влизам в стаята. Тя разполага с четири легла и два стола. Дежурната сестра ме поглежда отчасти сърдито и с майчинска нотка в гласа.” Хайде ! Къде ходиш? Само ти остана”. Тогава разбирам, че майчинската нотка всъщност, означава, че просто се ядосва, че няма да може да си тръгне навреме. Разбирам я. На никой не му се седи до полунощ тук. Оглеждам се и виждам по таймерите на уредите на другите болни, че са минали 15 минути от тяхното време. Днес няма празни легла. Не обичам празните легла. Обикновенно значат Смърт тук. Поздравявам другите и им се усмихвам. Те са мои братя и сестри. “По кръв” обажда се отново гласът в мен. Истински шибани вампири.

Това са те,това съм и аз сега.

Трябва да пречиствам кръвта си три пъти в седмицата, за да живея. Мястото ми е последния стол в дъното до стената. Прилежно нареждам 4-те пакета солети на малкото парапетче до стола. Нарекъл сам го “Моят Бар”. Връзвам адаптера на нетбука в контакта и късам антиалергичното тиксо необходимо да придържа тръбите. Готов съм. Мой ред е. От тук съм в божиите ръце оставен на Неговата воля и милосърдие. Моля се на ум всичко да мине добре и заголвам ръкав. Ръката ми, деформирана от промяната на налягането във вените, лъсва подканящо. Те като огромни сини магистрали кръстосват вътрешната и част, а там където са останали следите от последните убождания има два нови вулкана, вулкани на болката… Питат ме с тънки или дебели игли . С дебели отговарям и сестрата ме приближава. Моментът е дошъл. Сграбчвам силно облегалката на стола с другата ръка и тогава светът влиза в ръката ми. Светът е на ръката ми. “Боже мой болиииииии” нахлува в главата ми миг преди огромна гъба да разцъфне в съзнанието ми и тогава гласът проговоря отново в мен със снизходителна нотка “Бог няма общо с това”

“Готово” – чувам сестрата. – “Свърших”. Виждам жиците да стърчат от ръката ми като нелепо разклонение на вените ми. “Добре ли си?”

- Добре съм, отговарям сякаш от 200 километра и тогава я усещам, че Тя е при нас в стаята. Гостенка от друг свят. Свят в, който няма болка. Всеки път се опитва да стигне до някой от нас и понякога успява. Някак си е била при нас в стаята и сега танцува между леглата толкова грациозна като принцеса на мрака.

Как можеше да не я видя още отначало?

Mъча се да видя лицето и, но тя все ме отбягва. Крие нещо и си пее тихичко. Mелодията и странно защо ми е позната.

-Какво криеш там? и подвиквам заговорнически, какво?

В миг на най върховно умопомрачение тя се обръща, вглежда се в мен и усмихвайки се ми показва… “Проклет да съм” си мисля докато бавно се отпускам на стола. Настъпил е мигът…
Червени и сини кръгове започват да се увеличават и намалят с бясна скорост и разбирам, че моментът за пакетите Солети е дошъл. Започвам с първия. Те са моят билет между двата свята. Знам че първият час е най- важен.
Кръвта ми се стича през отворените дупки в ръката ми с пълна сила като кърваво послание към собственото ми себеотрицание. Влива се в машината до мен и от там се връща чиста в мрачното ми сърце. Налягането на кръвното ми се срива и тъмнината ме прегръща. Очите ми изпразват блясъка си и започат да гледат вътре в мен. Изчезвам и се появявам в друг свят. Аз съм свободен.

От това състояние ме връща Адвокатът. Той е като мен. Лежи на леглото в ляво. Мъж на около 50-55, невисок, слаб, със сребриста коса. Винаги носи шлифер и идва като мен последен. Носи смешен мустак падащ от двете страни на устата му. Виждам в просъница необичайно скупчване около леглото му. И разбирам че нещо става. Любопитството ми ме дръпва назад и носейки ми значителна доза адреналин премесена със страх се ококорвам . Тук съм отново. Виждам двама лекари и три сестри около леглото му да се суетят и усещам, че нещата не отиват добре за стария. “Къде те боли, къде”? – чувам гласа на лекарката.

-”Коя част на стомаха”?

Той шепне и не мога да чуя какво казва. Виждам само отворената му като риба на сухо уста и тъжно увисналите му мустаци. “Да те изключим ли “? – той кима . Изключват го за две минути от тръбите и го оставят да лежи на леглото. Подпрял е с едната си ръка главата. Свил се е като заек под дулото на пушка. Казват, че човек усеща кога ще умре. Какво ли си мисли в този момент? След 10 минути става, казва че е по добре и си тръгва. Лекарката го кара да слезе в спешния център и отива да извика линейка, а той и отговоря, че си има кола. Това e последното което го чувам да казва. Никога не го видях повече. Адвокат “Имам си кола”! Повръща ми се, че това са последните думи, които успях да запомня от него. Животът е гротеска и низ от простовати нелепици. Адвокатът умря същата вечер в спешното.

Той имаше лоша вечер, Тя имаше добра. В края на краищата си тръгна с някого…

Минали са два часа от Диализата. Пуснал съм нетбука и гледам филм през външния хард. Гледам “Зандали” – история за жена, разкъсвана между два свята. Единият е първичен, див, неподлежащ на никаква логика подчиняващ се единствено на поривите на сърцето – другият олицетворява разума, цивилизацията улегналостта. Странното е, че сексът е пътеката, която я води към двете крайности. Около мен гледат турски сериал.
В моя филм Мацката се чука и с “белия”, и с “черния” мъж, и накрая умира. Тъжно свършва.

Гледал съм този филм много пъти и винаги съм си мислил кой съм аз? – “белия” пич, “черния пич”, мацката или пътят, който тя трябва да избере. Първо си мислех, че съм лошият, после добрият, а накрая човекът, който се колебае дали да избере доброто или лошото в себе си. Сега знам, че просто ми остава да се надявам, че не съм се изгубил в себе си, защото не ти избираш пътя, а още от самото начало пътят избира теб и няма връщане назад…
Почти полунощ е. Една по една започват да свирят околните машини. Времето е свършило за другите. Аз съм последен. Държа памуците около ръката си, за да спра кръвта. Ставам и си тръгвам. Във фойаето другите болни изчакват линейките да дойдат. Всички са тихи и никой не говори. Приличат ми на оцелели от бомбардировка. Излизам и хвърлям поглед нагоре към втория етаж. Лудите спят. Всичко е изгасено. Решетките им белеят на лунната светлина.

Баща ми ме чака в колата отвън. “Как си ?” – пита ме. “Добре съм “- отговарям.

Полунощ е.

Нощта все още е млада. Гали сетивата ми със спокойствието на нещо старо като света. Надушвам Новия ден. Надушвам надежда… Но сега Градът спи и мечтае… Минаваме бариерата и напускаме болницата. Толкова неща трябва да свърша. Надявам се да видя всички отново живи следващият път. НИЕ СМЕ НОЩНИТЕ ХОРА.

Утоляваме жаждата за животи на Смъртта всяка нощ вместо Вас…

Край





Този разказ не е с измислен образ, този разказ не е част от книга, това не е сценарии на филм. Взех тези думи от фейсбук страницата на Виктор. Това е неговата истинска история. Неговото ежедневие, което той ни разказа.


Каузите и хората, които се нуждаят от помощ са много, прекалено много. Човек понякога даже се обезверява, че би могъл да промени нещо...

А може! Като в приказката за Морската звезда.

Знам, че живеем в трудни времена. Не мога да кажа "Всеки може да помогне с един смс", защото осъзнавам, че това не е цялата истина.

Помогни ако можеш.





Около Коледа на 2012 година, Виктор направи трансплантация на бъбрек, в момента състоянието му е стабилно и се възстановява. Всички ние, ХОРАТА, му помогнахме. Когато сме в един-е-ние всичко е възможно.

На сайтът му Helpforviktor.com може да научиш повече за заболяването.
Виж още статии за:   Добрият човек ·
Коментари
2012-10-13 #2
violetka
Прочетох статията от край до край....Стана ми мъчно и болно за Вик...,но аз вярвам,че Господ няма да го остави...Виктор е много силен и ще се справи аз вярвам в него и той го знае,че е силен....с вяра и сила ще успее...Амин!
2012-07-21 #1
Силвия Ганова
Да плача или да ръкопляскам. Да ръкопляскам за духа и невероятното чувство, с което е написано всичко през, което минават тези хора. Плача, защото всичко е толкова нелепо, толкова тъжно, толкова несправедливо. Нека всеки, който може да направи каквото е във възможностите му.
Вашият коментар
* Моля, използвайте КИРИЛИЦА, по лесно е и за писане и за четене. НЕ пишете само с ГЛАВНИ букви.
Име:
e-mail:
 код:
информирай ме, ако някой друг коментира тази тема
· 14 юни - Ден на доброволния и безвъзмезден кръводарител
· Кое ни прави добри?
· Идеи за добри дела през ваканцията
Виж още статии за:   Добрият човек ·
Вторник
24
Септември 2019
П
В
С
Ч
П
С
Н
1

2
3
4
5
6
7
8

9
10
11
12
13
14
15

16
17
18
19
20
21
22

23
24
25
26
27
28
29

30
Абонирай се за новости
Така няма да пропускаш новите и интересни неща
"Днес" е ден, пълен с възможности
"Днес" е ден, пълен с възможности. Използвай го. Днес....
Животът е твърде кратък да преследваме нещо или някого...
Животът е твърде кратък да преследваме нещо или някого, които изискват от нас да бъдат преследвани. ...
Димитър Димов: "Същинското очарование идва от вътрешния пламък на личността."
"Ако изпушиш три цигари, четвъртата ще ти се стори безвкусна. Ако прекараш две нощи в любов, третата...
Не позволявай на успеха да замае главата ти, а на неуспеха - да завладее сърцето ти
Не позволявай на успеха да замае главата ти, а на неуспеха - да завладее сърцето ти. ...
Божури и незабравки
Познаваха се едва от няколко часа. Той - малко над трийсетте, тя малко под тях. Той трябваше да предаде...
"Паднали принцеси" - фотосесия на Dina Goldstein
"И заживели щастливо" , така завършват всички приказки за принцове и принцеси, сякаш всякакви трудности,...
Орхан Памук: "Нищо не е толкова удивително, както живота. Освен писането."
"Не взимайте всичко чак толкова на сериозно. Не е ли животът красив? Обърнете внимание на подробностите,...
Сюзън Зонтаг: "Да фотографирате означава да удостоите със значение."
Сюзън Зонтаг (16 януари 1933 г. - 28 декември 2004 г.) е известна публицистка, есеистка, писателка и...
Вик в тишината
Вятър иде от земята - август бавно се руши. Спят на сенките стадата със слънчасали души. Сури хребети...
Непубликувани снимки от архивите на "Нешънъл Джиографик"
Списание "Нешънъл Джиографик" отваря архивите. Непубликувани снимки от секцията на списанието "Снимка...
Клинт Ийстууд в 5 емблематични роли
Клинт Ийстууд (роден на 31 май 1930 г.) е една от най-великите фигури на американското и световно кино....
Любовните филми с незабравими саундтраци
Най- добрите любовни филми на едно място. В началото бях вдъхновена от тази идея и мислех, че е лесна...
Хуманистично кредо на Ерих Фром
Вярвам, че единството на човека в противоположност на другите живи неща произтича от факта, че човекът...
Усещане за Коледа
Коледа е онзи миг на щастие, който предизвиква хиляди малки трепети в душата ти, връхлетяна от разпокъсаните...
Честит рожден ден, Митко Щерев!
Кой ме смути със странен глас? Кой ме гори във сън студен? Един монах, една жена. Една любов, една...
Лакрица - бонбони като никои други
Знаете ли кое е общото между билката сладък корен, по-известна като женско биле, и Пипи дългото чорапче?...
"Ние сме много повече герои на Кафка, отколкото на дядо Вазов."
Две противоположни желания са ме съпровождали през целия ми път, откакто преди шест години видях за последен...
Любовният смях
Чувството за хумор е сред най-споменаваните изисквания към мечтания мъж. И действително дамите са неудържимо...
Мъжът със златната ръка
Има един човек на света, който е помогнал на повече хора, отколкото можем да си представим, че е възможно...
Докато има живот, има и надежда...
Докато има живот, има и надежда. Докато има надежда, има живот. #вдъхновениеЗаСедмицата...
Сбогуване с морето
Сбогом, мое море, сбогом, мое море! Още топло е, още е лято, но от час там над нас се върти, без да...
Марк Аврелий - мъдростта на един необикновен император
„Помни към колко незначителна част от материалната същност си причастен, какъв малък и нищожен отрязък...
Уикенд извън града - време за активен туризъм
Около мен е пълно с хора, които практикуват уикенд туризъм. Какво значи това ли? Значи, че почти всяка...
Понякога всичко, от което човек се нуждае, е нова гледна точка
Понякога всичко, от което човек се нуждае, е нова гледна точка....
Катакомбите - част III
Здраво стъпилa на земята обходих с поглед Аладжа манастир. Продължихме към музейната сграда, където...
Кое е по-важно - да обичаш или да бъдеш обичан?
- Кажи ми, кое е по-важно - да обичаш или да бъдеш обичан? Старецът отговори: - Кое е по-важно за...
Време за път... и стягане на багажа
„ - Нали взе фотоапарата? - Мислех, че ти си го направил...” Подобен диалог често може да се чуе...
Детството е жестоко време. Неговата жестокост е в предстоящото
Никога няма да бъдем толкова обичани, колкото в детството си. И затова детството е жестоко време. Неговата...
На палатки – какво да вземем - II
Необходими неща за готвене и хранене: • Газов котлон с резервна бутилка ( спазвайте безопасност за...
Коледни пости - Ден 37:
В доброволното ограничение се крие път към свобода. А към какво води тя?
Днешният ден мина като на кино. Заради това, че е работен, предколеден, гледах да свърша всичко, което...
Поезията на Мария
Мария Донева Несъвършено Несъвършено щастие расте в сърцето ми, докато го изпълни. И продължава. Прелива...
Понякога ми се приисква...
...да не говоря – ако не ми се говори, да изключа мобилния си, да не се гримирам, да не се лакирам, да...
Легендата за Спартак и българската следа в нея
Спартак е един от най-популярните герои от древността. Няколко книги са посветени на живота му и оглавяваното...
Ще те разберат само, колкото виждат и колкото чуват
Не се измъчвай, ще те разберат само, колкото виждат и колкото чуват. Никой няма да бъде като теб на...
Ден 6 - Постове и пости: Моето семейство не е перфектно
Понякога човек се впуска в идеята за перфектно семейство. Аз не знам какво е то. И не искам да се вкопчвам...
Из "Гитанджали" на Рабиндранат Тагор
Рабиндранат Тагор (1861-1941) e индийски писател, поет, философ, композитор, педагог, художник, общественик....
Есенно писмо
На Анна Това писмо вий няма да получите и няма нужда - то е тъй досадно! Не бих се радвал, ако се...
Защо се целуваме?
Очите й са широко отворени, докато се взират в твоите. Обвиваш с ръка кръста й и я придърпваш към теб....
Какво научих (за себе си) след смъртта на Крис Корнел
Крис Корнел си отиде на 18 май 2017 г. и в това време след смъртта му шокът все още не отшумява. Истинският...
Собствената камбанария...
Гледаш ли само от собствената си камбанария, няма да разбереш, кога е започнала да ръждясва....
Виена - разказ с полезности за пътешественици - II
Следващите дни са посветени на пешеходна обиколка на центъра, където са съсредоточени и повечето забележителности....
Есенна вечер - с поезията на Петя Дубарова
Сред настръхнали дървета с крачка бавна и предвзета се разхожда сънен вятър с корона от листа, а...
Здраве    Красота    Мода    Моят дом    Двама+    Кулинария    Време за мен    RSS     Реклама     Контакти
Hera.bg. Използването на материали разрешено само с писмено съгласие на Hera.bg
Hera.bg в Google+ и Facebook