Носталгично за киното под лятно небе

Лятното кино, уви, е нещо непознато за младото поколение. А може би в някои градове и за средното – кой ли помни точно кога по различните места изчезна това красиво преживяване, типично за топлите месеци. Сега една телевизия се опитва да възкреси идеята за него, ала това едва ли би могло да се постигне трайно с кампании и спорадични прожекции. Но дано греша.

Не знам кога го загубихме от нашия живот, но аз го свързвам основно с детството и това прави споменът още по-красив, емоцията – по-силна. В тази възраст небето е най-синьо, тревата най-уханна, гмурването в морето – най-нетърпимо желано, а лятното кино… - най-незабравимо преживяване. В моя роден град то се намираше в градската градина и дори не бе място специално правено за кино, а пригоден за целта тенис корт. На входа на градинския мост поставяха афиша с името на поредния филм. Това бе много практично. Като излезеш привечер на разходка, тя неминуемо стига до моста – там виждаш името на филма и на място решаваш дали да продължиш към киното в края на парка или си оставаш само с разхождането. Филмите бяха стари дори и за онова време, но обикновено хубави, истинска класика. „Златото на Маккена“, „Клеопатра“, „Този луд, луд свят“ или „Боговете сигурно са полудели“ – това са малка част от лентите, които съм гледала именно на лятно кино. С какво се е запечатало в съзнанието ми някогашното кино под звездите?



Тогава летните нощи бяха студени. Затова задължително трябваше да си носиш жилетка. Или в краен случай да има кой да те стопли с прегръдка.
На лятно кино можеше да чоплиш семки, да похапнеш вафли или да си доядеш ескимото – все волности, които бяха немислими в закритите киносалони. В онова време киното не бе търговско място като сега. Ако днес идеята е покрай филма да те накарат да си купиш колкото може повече неща за похапване в салона, тогава там единствено се гледаше филм. Затова пък никой не шумолеше с опаковки и не хрупаше шумно пуканки.

Запомнила съм лятното кино в моя град с това, че имаше доста комари и често накрая си тръгвахме с по няколко сърбящи ухапвания. Комарите си бяха в реда на нещата – все пак паркът е полуостров на Тунджа, водата бе идеално жилище за хапещите гадинки. А и изглежда тогава не са пръскали срещу тях така успешно, както в днешно време.




Щурци. Свързвам го с упоителния звук на щурците. Едва ли съм ходила на лятно кино само през август, но тяхната натрапчива свирня се е запечатала в съзнанието ми. Особено след прожекцията, когато се прибираме с родителите ми.

Ръцете на моите родители. Вървим в полумрака на парка, призрачно осветен от лампите. Аз съм между майка ми и баща ми. Не съм прекалено малка, но пак ми е приятно да съм в защитеното пространство между тях и да усещам ръцете им. Редом с нас вървят сенките на разотиващите се зрители. Алеята е покрита с първите нападали листа в края на лятото.

Свързвам го и с летните курорти заедно със семейството ми. В Поморие или по-вероятно в Несебър, не помня добре мястото, но ясно помня как изглеждаше лятното кино. Именно там гледах за пръв път „Клеопатра“ с незабравимата Елизабет Тейлър.

Уж си на кино, а покривът над теб е звездното небе. Красиво е. Изпълнено с някакъв неопределен копнеж. Може би по приключенията и непознатите светове от екранното платно, леко полюшвано от нощния ветрец.

Лятното кино е преживяване. То е усещането за нещо различно. Уж същото обичайно действие – отишъл си на кино, а се случва по различен, упоителен начин.
Сега се чудя – дали наистина емоцията лятно кино е била толкова голяма или причината е, че е част от детството ми. А знайно е – магията му расте пропорционално на отдалечаването от него. Сигурно има и още - най-хубавите неща са съвсем простички, но много истински. А в търсене на все нови и нови усещания, преоткриваме минали радости, поизтупваме ги от праха и се дивим на уж новото им очарование.