Великият "Щастливец" Алеко Константинов

Алеко Константинов (13 януари 1863 г. - 23 май 1897 г.) е явление не само в литературата, но и в цялата ни обществена история. Защото освен автор, той е неразривно свързан с публичния и политически живот и оставя безподобно очарование на човек, надживяващ епохата си.

Силата на добрата сатира е такава, че не само изобличава и принизява пороците, но и не се бои да насочи пръст към себе си. И дали Бай Ганьо се подсмихва все още - повече от сигурно е. По-сигурно е, че Алеко с неизбледняваща ирония ще показва истинската му същност. Толкова дълго, колкото го помним.

В един последните си фейлетони, "Страст", 1895 г, Щастливецът пише така:

„Че аз съм щастливец, това го знае цяла България; но туй, което никой не знае, то е, че днес нямах четиридесет и пет стотинки да си купя тютюн. Това обстоятелство никак не ми попречи обаче да съхраня своето царствено величие. Аз все пак гледах на света и хората тъй, като че милион Ротшилдовци и Вандербилтовци мога да ги натъпча в джеба на жилетката си; а пък нашите богаташи не представляваха пред моите очи нещо повече от пепелта на снощната ми последна цигара. Това е всичко хубаво, ама тютюн все пак няма, да го вземе дяволът! Глупава страст!”

А ето какво казва за него Атанас Буров, виден банкер, съвременник на Алеко, познат също с острия си език:

"Отиде си един гений на кавалерството и на веселбата. Алеко би могъл да създаде партия на веселите хора и тя щеше да спечели изборите, а той щеше да стане премиер. Но умря рано. Аз го обичах така, както не съм обичал нито един друг мъж. Той те среща с усмивка и ти виждаш един слънчев човек. Слънце грееше от лицето му, от очите му. ... Младежта си избира винаги по един кумир, да вярва в него. Тя си бе избрала Алеко — Щастливеца. Защото той й импонираше. Той й даваше идеал за човека и за живота. Той искаше щастие. Той пътуваше. Той живееше. Той бе щастлив в нещастието си — младежта винаги търси бедни и честни хора за свои кумири."

М. Памукчиев, "Срещи с Буров", 1990 г.