Начало
Здраве и Красота
Кариера
Моят дом
Двама+
Кулинария
Време за мен
Регистрация       e-mail:       парола:      

"Бог се роди, Коледа!"


Из спомените на Георги Марков за една минало невъзвратимо


Георги Марков
        Добави в любими         Коментирай         Отпечатай         Изпрати
...Тогава бяха зимите на дебелия свят. Из Софийско по Коледа натрупваше такъв сняг, че понякога само комините на къщите оставаха да стърчат и когато снеговалежът спреше и настъпеше нощен „ясник”, тогава най-злият студ разтваряше ледената си уста и сковаваше реки, кладенци, чешми и хапеше всяка открита човешка плът. Селяните в Сливница, където живеехме, се радваха и на снега, и на студа. Снегът значеше берекет, студът – здраве.

Някъде под този дебел сняг в моята памет стои едно почти безплътно, призрачно утро, когато кучетата в нашия двор залаяха настървено и само след миг гръмна хор от нестройни, силни гласове:

Бог се роди, Коледа!


Това бяха първите селски коледари, седем или осем души, от които най-малкият беше в първо отделение, а най-големият беше войник. Те бяха от долната махала и бяха тръгнали веднага след полунощ, за да могат да обходят повече къщи. Всички бяха облечени в топли кожуси с вълнени качулки и носеха през рамо големи торби, а на рамо дълъг дрянов прът, на който нанизваха колачите. Всяка година в деня преди Бъдни вечер майка ми и жените от махалата месеха тия невероятни колачи с формата на малки венчета. Доставяха се купища орехи, плодове и дребни пари и винаги се изпитваше тъжно суеверие, ако не дойдеха много коледари. Ала те следваха просто едни след други. Майка ми излизаше на вратата с цяла тава колачи и други подаръци, изслушваше песента и после даряваше коледарите по ред. И тъкмо първата коледарска група беше сигнал и за мен да тръгвам.

Отначало тази работа ме плашеше – беше студено, мрачно и из селото имаше толкова много зли кучета, но у дома, както и навред из Шопско, се смяташе, че ако не си коледар (и куче не те ухапе отзад поне два пъти), никакъв мъж няма да излезе от тебе. От друга страна, приятелите ми от училище и техните батковци никога нямаше да ми простят подобно дезертьорство. И някъде към четири и половина аз закрачвах на опашката на нашата група, нарамил някаква неимоверно голяма торба и дряновия кривак на нашия съсед дядо Рангел. После аз слушах пискливия си глас да реве пред нечия врата: „Бог се роди, Коледа!” или „Станенине господине, добри сме ти гости дошли, добри гости коледари” и т.н. Вратата се отваряше и на прага заставаше домакинята, почти винаги с голямо сито в ръка, препълнено с колачи, ябълки, орехи, бонбони. В онези времена хората бяха много щедри. Те пълнеха торбите ни, така че само след няколко къщи аз едва се движех под тежестта на торбата си, а прътът с колачите все по-заплашително се накланяше надолу.

„Влезте де, влезте вътре да се огреете” – канеха ни на повечето места и ние се намъквахме в дълги „одаи” с измазан под от пръст с неизбежната миризма на туршия и чудния дъх на прясно опечен хляб. За мен, градското момче, това беше друго царство, изпълнено с топъл полумрак и най-чиста сърдечност. Понякога ни даваха греяна ракия, а на друго място вино, докато селският поп (помня много добре) ни покани на… чаша чай.

"Отче – попита го моят приятел Стоянчо, – пие ли Господ чай?”

Отецът се засмя и каза, че Господ е създал чая, за да го пият хората, а не сам Той да си го пие.


Мисля, че най-много ни се радваха бабите, особено по-старите. Там ние целувахме пропукани, сбръчкани или костеливи ръце, които след това разрошваха косите ни и в добавка получавахме скришом по някое левче или пък „шекерче”. Захарта в ония години се смяташе из Шопско за драгоценен подарък.

След около два часа „коледуване” гласът ми пресипваше и скърцаше горе-долу като вратата на нашата барака, а бузите си и носа си не усещах повече, като че природата си ги беше взела обратно. Но нашият главатар беше заповядал категорично, че ще продължим, докато неговият прът не се запълни догоре с колачи. А той сякаш беше нарамил един от пилоните, на които военните издигаха знамето.

„Че защо са ти толкова колачи!” – протестирахме ние, по-малките и по-премръзналите. „Да се убиеш, не можеш да ги изядеш!”

„Че аз няма да ги ям!” – отвръщаше той. – Но е казано прътът да се напълни догоре, и щом е казано, така ще бъде…”


Думата „казано” имаше за мене задгробен смисъл. Много любопитствах „къде” и от „кого” е казано, но никога не посмях да запитам, за да не ме уличат в неграмотност.

С развиделяването и с нашата умора очарованието на коледарското пътешествие почти изчезваше и малко преди обед, отмалели, изтръпнали и премръзнали, но с гордото чувство за изпълнен дълг, ние се дотътряхме до домовете си. А в това време у дома, както и във всички къщи се развиваше трескава дейност.

От всички традиции, обичаи, обреди и празненства, които вековете са съхранили в живота на българите, няма нищо по-красиво, по-съдържателно и по-завладяващо от старата българска Бъдни вечер. За разлика от моите градски връстници бях щастлив да живея в семейство, където традицията се зачиташе най-строго и се предаваше задължително от поколение на поколение. По-късно никога не приемах, че имаше хора, които прекарваха Бъдни вечер на маса, а не слагаха софрата на пода. И сякаш всеки път чувах гласа на дядо ми да казва:

Само поганците ядат на маса тази вечер!


Едва ли някой от роднините ми беше религиозен в сериозния смисъл на думата, но традицията сама за себе си беше задължителна религия. Да правиш това, което са привили баща ти, дядо ти и прадядо ти, винаги се смяташе, че дава смисъл на живота, че човек не е случаен самотник, а продължител на много дълъг и много силен род.

За нас, децата, тази вечер имаше най-силно обаяние, защото на нея всички се събираха и целият рояк от братовчеди, братовчедки, чичови стринки, вуйчовци, вуйни и т.н. нахлуваше като шумно празнично шествие у дома, сякаш за доказателство колко сме много и колко сме силни. Изведнъж изчезваше самотата на нашия дом, глъч и врява изпълваха всички стаи, в които мъжете дълбокомислено говореха за „мъжките” работи по света, а жените разискваха минали погребения и бъдещи сватби.

Дядо ми, заедно с някои от чичовците, донасяше кош със слама, която разпиляваха равномерно в средата на голямата стая, след което баба ми разстилаше отгоре огромна шарена черга. Върху нея вече поставяха месали, които по-късно щяха да бъдат заменени с покривки. Около този голям кръг се нареждаше цялото население, като всеки сядаше било по турски, било просваше краката си назад и се подпираше на лакът. В средата се поставяше хлябът за Бъдни вечер (пълен с късмети), разбира се, върху него се забождаше и запалваше дълга свещ, после другото пространство се запълваше с тиквеник, баници, абсолютно задължителните сарми и неизбежния накрая ошав. На Бъдни вечер никой месо не ядеше. В ония години елхата беше все още европейска измислица. Но кой имаше нужда от лъскавите дрънкулки, с които по-новите поколения щяха да окичват празниците? После идваше най-силният момент, когато всички ставаха на крака и дядо ми, държейки лопата с горящ и димящ тамян, започваше молитвата. По-късно баща ми, а след това аз, щяхме да произнасяме същата тази молитва, която иде някъде от дълбините на Средновековието и която в софийските села все още произнасят.

Паметта ми пази с любов тази картина на изправени гологлави мъже, на жени, застанали в тържествено мълчание, и на деца, които се гледат учудени едно друго. Като че в този миг, когато се чуваше един-единствен глас и ни обграждаше голямата тъмна тишина на зимата, ние чувствахме, че се докосваме до оная всеобща сила, която носеше всички тайни на света. Ние се чувствахме приобщени към нещо голямо и достойно, което щеше да ни придружава цял живот. След „Амин” трябваше да се обиколи къщата, трябваше да се отиде в обора при животните, при кошерите с пчелите, при кокошките, за да се прогони всичко зло и миризмата на тамяна да обещае добра година. Едва когато лопатата с тамяна се върнеше обратно, можеше да започне вечерята. Дядо ми започваше да разчупва от голямата пита с късметите. И до ден днешен виждам огромните му напукани ръце да чупят хляба и да го подават наоколо по реда на старшинството. И същевременно се отчупваше хляб за отсъстващите и за мъртвите. Ние моментално разтваряхме подаденото ни късче, за да дирим някакъв късмет – пара, който символизираше богатство, дрянова клонка, която символизираше здраве, тресчица, която символизираше щастие в дома, и т.н. Докато се ядеше, никой не биваше да става, а всички накрая трябваше да станат заедно, за да се запази единството на рода. Имаше още куп правила и поверия за тази вечер, които времето е поизличило в паметта ми, но зная, че баба ми непрекъснато отделяше от трапезата за някакви нейни магически цели. Всичко завършваше с неизбежното комарджийство, разиграване на орехите, което хвърляше нас, децата, в луд възторг.

При някои от нашите съседи тази същата вечер предлагаше цели театрални представления. Те отиваха в градината, където се спираха пред всяко безплодно дърво и се водеше класическият диалог. Един от мъжете замахваше с голямата брадва и викаше: „Сега ще те отсека!”. Друг го питаше: „Че защо ще го отсечеш?”. „Ами оти не ражда” – отговаряше първият. „Чекай! – викаше вторият. Тая година ще роди!”

С годините щях да видя, че из цяла България имаше такова невероятно разнообразие на коледни обичаи, което само народ с дълъг живот и огромна фантазия би могъл да създаде. Всичко беше такава чудна смесица от суеверни символи, чрез които традицията на миналото се заставяше да гадае живота в бъдещето. През тези вечери нашият живот някак загубваше своята делнична реалност и започваше да плува всред свят на приказност и фантазия, където всяка вещ, всеки образ съдържаше благословия, заклинание или проклятие.

Когато гледам назад, струва ми се, че през тази вечер, докато гореше „бъдникът”, всички – и възрастни, и млади – ставаха деца и може би в това връщане назад, в това откъсване от суровата действителност на живота и заменянето, макар и за една-единствена вечер с фантастичния свят на децата човек обновяваше мисълта си и чувството си.

А плътното обкръжение на близките, техните лица, усмивки, погледи, думи, сякаш преутвърждаваха, че ние не бяхме сами, че бяхме част от голямо и дълголетно дърво, което имаше своя Бог, своя традиция и свои плодове.

Текстът е за пръв път публикуван в бр. 87 на сп. “Християнство и култура”. Снимка: БТА
Вашият коментар
* Моля, използвайте КИРИЛИЦА, по лесно е и за писане и за четене. НЕ пишете само с ГЛАВНИ букви.
Име:
e-mail:
 код:
информирай ме, ако някой друг коментира тази тема
· Манифест за провъзгласяване независимостта на България
· Тефтерчето на Васил Левски (снимки)
· Гертруд Едерл – „кралицата на вълните“ (видео)
· Нова година с родителите ни - 3 добри причини да прекараме празника заедно
· Щастлива Коледа, приятели!
· Любимите сладки на Hera.bg
· Светът отбелязва рождението на Махатма Ганди и Деня на ненасилието
· Мигел де Сервантес: "Не наричай нищо "свое", освен душата си..."
· Уилям Фокнър: „Ако не те е срам от себе си от време на време, значи не си честен.”
· Красотата на доброто: Поезия и проза украси родопско село (снимки)
· Хубавите български песни по текстове на поета Петър Караангов
· Праведниците
Неделя
29
Ноември 2020
П
В
С
Ч
П
С
Н
1

2
3
4
5
6
7
8

9
10
11
12
13
14
15

16
17
18
19
20
21
22

23
24
25
26
27
28
29

30
Абонирай се за новости
Така няма да пропускаш новите и интересни неща
Трябва да сме готови да зарежем живота, който сме планирали...
Трябва да сме готови да зарежем живота, който сме планирали, за да имаме живота, който заслужаваме....
Човекът - краткосрочен заем на живота
Човекът - краткосрочен заем на живота, неизбежен дълг към смъртта...Днес е подлец, а утре - мъртвец;...
Хорхе Луис Борхес: „Не говори, освен ако не можеш да подобриш тишината“
„Винаги съм си представял, че раят е библиотека“. „Всъщност, не съм сигурен, че съществувам. Аз съм...
Анна Карима - непокорният дух
“Под думата равноправие днес се подразбира едно: извоюване граждански и политически права за жената –...
На тази дата: 30 януари - роден е цар Борис III
На 30 януари честваме рождението на една от най-великите личности на новата българска история - цар Борис...
Мери Едуардс Уокър - жената, която промени лицето на медицината
Мери Едуардс Уокър е лекар, феминистка и активистка за правата на жените. Тя е първата жена, получила...
Приказка за морската звезда
Някъде, далеч от тук, на брега на океана, един възрастен човек правеше своята обичайна разходка по плажа...
Всяка истинска цел трябва да носи поне малко страх.
Всяка истинска цел трябва да носи поне малко страх. Той ни и помага да не се изгубим по пътя към нея...
Ако имате късмет...
Ако имате късмет, ще дойде момент, в който ще ви заболи, и болката ще е толкова силна, че почти ще ви...
Имате ли чувството за хумор?
Не го виждаш, не го чуваш, а може да ти потекат сълзи заради него. Що е то? Не, не е Батман с шапка невидимка....
Страстният свят на фламенкото
Кокетно вечерно заведение, някъде из Барселона... Приглушена обстановка и маси, пълни с трепет и вълнение....
Ангел Каралийчев - детското, светлото, родното у всеки от нас
- Сълза ли? Каква сълза? – надигна се тревожно лястовичето. - Майчина. Историята на моя живот е къса....
Как изглежда датското усещане за живота Hygge в няколко бързи снимки
Хюга не е тенденция, не е мода някаква. То е начин на живот. Някъде далеч на Север, където топлината...
Законите на Мърфи
„Ако нещо може да се обърка, то се обърква” – това казва някой си Мърфи и полага основите на цяла идеология....
Есен в Странджа - II
Вторият ден от пребиваването ми в Странджа е все така слънчев и топъл – идеален както за горски разходки,...
22 март - Денят на водата
Световният ден на водата бива ежегодно отбелязван на 22 март. Инициативата възниква през 1992 г. по време...
С възрожденски дух в Калофер, Карлово и Сопот - III
5 километра след като Карлово ме изпраща един бисер сгушен в полите на Стара планина отклонява всеки...
Духовната интелигентност
Течението сякаш ни понася по вълните на живота. Много пасажери вероятно дори не знаят името на кораба,...
"Живей така, че..." - Дамян Дамянов за любимите си поети
Цикъл есета от книгата на Дамян Дамянов "Живей така, че ...", написани между април-декември 1968 г. Христо...
Когато нищо не ти остане, имаш най-важното - себе си!
Когато нищо не ти остане, имаш най-важното - себе си! ...
Не порицавай разсъждаването на другия, загдето се различава от твоето
Най-големите блага, дадени на човека, са разсъждаването и волята. Щастлив е онзи, който не ги употребява...
Ако се чудиш как да постъпиш, постъпи човешки
Ако се чудиш как да постъпиш, постъпи човешки. ...
13 януари - годишнина от първата прожекция на "Българан е галант"
Българското кино празнува на своята годишнина на 13 януари. На тази дата през 1915 г. в кино "Модерен...
Един човек, изпреварил времето си - Оскар Уайлд
Опит е името, което даваме на грешките си. Нищо, което си струва да бъде научено, не може да бъде...
Излиза дълго чаканият роман на писателя Георги Господинов - "Времеубежище"
Дълго чаканият роман на писателя Георги Господинов вече е под печат. Заглавието е „Времеубежище“. Корицата...
Класическите любовни филми на всички времена
Най- добрите любовни филми на едно място. В началото бях вдъхновена от тази идея и мислех, че е лесна...
Филмът на Зорница София за Румена войвода с впечатляващ трейлър
Излезе дългоочакваният трейлър на новия филм на режисьорката Зорница София - "Воевода". В него ще видим...
Жената-есен
Няма значение, на колко години е всъщност... Тя не тъгува за младост, защото е пълна с изненади, от които...
10 причини да обичаме есента
Първата е: Есента е цветна! Независимо, дали защото всяко листо е като цвете, ярко и неповторимо,...
Всеки човек дава на другите само онова... - притча за богатия и бедния
Богаташът излезе от дома си, държейки торба с боклук. Вместо да изхвърли торбата в контейнера, той я...
Защо изчезват пчелите?
„Трябваше да намеря Доктора и тогава се сетих, че замеся ли се в някоя неприятност, той винаги се появява....
Не пропилявай възможностите си за бъдещето заради мигове комфорт в настоящето
Не пропилявай възможностите си за бъдещето заради мигове комфорт в настоящето....
Когато започнах да се обичам...
Вероятно много от нас се сещат само за комедийния образ, който прекрасните филми на Чарли Чаплин е оставил...
Назад в бъдещето - Ирина Уернинг
Един прекрасен проект на аржентинската фотографка Ирина Уернинг, която връща участниците от снимките...
Колко дълго може да издържите в най-тихата стая в света?
След тежкият работен ден и множеството телефонни разговори, които сте провели днес, не се ли нуждаете...
Загуба
Дали се бях влюбила в тебе, не зная. Но знам, че се влюбих в други неща: в една неуютна северна стая, във...
10 книги, които всеки трябва да прочете - според Ърнест Хемингуей
Арнолд Самюелсън е 22-годишен младеж, който е завършил курсовата си работа по журналистика в университета...
20 цитата от Джейн Остин
1. Гордостта се отнася повече към мнението ни за нас самите, а суетността към онова, което бихме искали...
13 октомври - Денят без сутиен (No bra day)
На 13 октомври жени от цял свят свалят сутиените. Но не за това, към което ни води въображението, а за...
Желязната лейди и принципите й за живота, политиката, жените и мъжете
Маргарет Тачър (13 октомври 1925 г. - 8 април 2013 г.) е една от най-влиятелните жени в политиката, от...
Здраве    Красота    Мода    Моят дом    Двама+    Кулинария    Време за мен    RSS     Реклама     Контакти
Hera.bg. Използването на материали разрешено само с писмено съгласие на Hera.bg
Hera.bg в Google+ и Facebook