Начало
Здраве и Красота
Кариера
Моят дом
Двама+
Кулинария
Време за мен
Регистрация       e-mail:       парола:      

"Бог се роди, Коледа!"


Из спомените на Георги Марков за една минало невъзвратимо


Георги Марков
        Добави в любими         Коментирай         Отпечатай         Изпрати
...Тогава бяха зимите на дебелия свят. Из Софийско по Коледа натрупваше такъв сняг, че понякога само комините на къщите оставаха да стърчат и когато снеговалежът спреше и настъпеше нощен „ясник”, тогава най-злият студ разтваряше ледената си уста и сковаваше реки, кладенци, чешми и хапеше всяка открита човешка плът. Селяните в Сливница, където живеехме, се радваха и на снега, и на студа. Снегът значеше берекет, студът – здраве.

Някъде под този дебел сняг в моята памет стои едно почти безплътно, призрачно утро, когато кучетата в нашия двор залаяха настървено и само след миг гръмна хор от нестройни, силни гласове:

Бог се роди, Коледа!


Това бяха първите селски коледари, седем или осем души, от които най-малкият беше в първо отделение, а най-големият беше войник. Те бяха от долната махала и бяха тръгнали веднага след полунощ, за да могат да обходят повече къщи. Всички бяха облечени в топли кожуси с вълнени качулки и носеха през рамо големи торби, а на рамо дълъг дрянов прът, на който нанизваха колачите. Всяка година в деня преди Бъдни вечер майка ми и жените от махалата месеха тия невероятни колачи с формата на малки венчета. Доставяха се купища орехи, плодове и дребни пари и винаги се изпитваше тъжно суеверие, ако не дойдеха много коледари. Ала те следваха просто едни след други. Майка ми излизаше на вратата с цяла тава колачи и други подаръци, изслушваше песента и после даряваше коледарите по ред. И тъкмо първата коледарска група беше сигнал и за мен да тръгвам.

Отначало тази работа ме плашеше – беше студено, мрачно и из селото имаше толкова много зли кучета, но у дома, както и навред из Шопско, се смяташе, че ако не си коледар (и куче не те ухапе отзад поне два пъти), никакъв мъж няма да излезе от тебе. От друга страна, приятелите ми от училище и техните батковци никога нямаше да ми простят подобно дезертьорство. И някъде към четири и половина аз закрачвах на опашката на нашата група, нарамил някаква неимоверно голяма торба и дряновия кривак на нашия съсед дядо Рангел. После аз слушах пискливия си глас да реве пред нечия врата: „Бог се роди, Коледа!” или „Станенине господине, добри сме ти гости дошли, добри гости коледари” и т.н. Вратата се отваряше и на прага заставаше домакинята, почти винаги с голямо сито в ръка, препълнено с колачи, ябълки, орехи, бонбони. В онези времена хората бяха много щедри. Те пълнеха торбите ни, така че само след няколко къщи аз едва се движех под тежестта на торбата си, а прътът с колачите все по-заплашително се накланяше надолу.

„Влезте де, влезте вътре да се огреете” – канеха ни на повечето места и ние се намъквахме в дълги „одаи” с измазан под от пръст с неизбежната миризма на туршия и чудния дъх на прясно опечен хляб. За мен, градското момче, това беше друго царство, изпълнено с топъл полумрак и най-чиста сърдечност. Понякога ни даваха греяна ракия, а на друго място вино, докато селският поп (помня много добре) ни покани на… чаша чай.

"Отче – попита го моят приятел Стоянчо, – пие ли Господ чай?”

Отецът се засмя и каза, че Господ е създал чая, за да го пият хората, а не сам Той да си го пие.


Мисля, че най-много ни се радваха бабите, особено по-старите. Там ние целувахме пропукани, сбръчкани или костеливи ръце, които след това разрошваха косите ни и в добавка получавахме скришом по някое левче или пък „шекерче”. Захарта в ония години се смяташе из Шопско за драгоценен подарък.

След около два часа „коледуване” гласът ми пресипваше и скърцаше горе-долу като вратата на нашата барака, а бузите си и носа си не усещах повече, като че природата си ги беше взела обратно. Но нашият главатар беше заповядал категорично, че ще продължим, докато неговият прът не се запълни догоре с колачи. А той сякаш беше нарамил един от пилоните, на които военните издигаха знамето.

„Че защо са ти толкова колачи!” – протестирахме ние, по-малките и по-премръзналите. „Да се убиеш, не можеш да ги изядеш!”

„Че аз няма да ги ям!” – отвръщаше той. – Но е казано прътът да се напълни догоре, и щом е казано, така ще бъде…”


Думата „казано” имаше за мене задгробен смисъл. Много любопитствах „къде” и от „кого” е казано, но никога не посмях да запитам, за да не ме уличат в неграмотност.

С развиделяването и с нашата умора очарованието на коледарското пътешествие почти изчезваше и малко преди обед, отмалели, изтръпнали и премръзнали, но с гордото чувство за изпълнен дълг, ние се дотътряхме до домовете си. А в това време у дома, както и във всички къщи се развиваше трескава дейност.

От всички традиции, обичаи, обреди и празненства, които вековете са съхранили в живота на българите, няма нищо по-красиво, по-съдържателно и по-завладяващо от старата българска Бъдни вечер. За разлика от моите градски връстници бях щастлив да живея в семейство, където традицията се зачиташе най-строго и се предаваше задължително от поколение на поколение. По-късно никога не приемах, че имаше хора, които прекарваха Бъдни вечер на маса, а не слагаха софрата на пода. И сякаш всеки път чувах гласа на дядо ми да казва:

Само поганците ядат на маса тази вечер!


Едва ли някой от роднините ми беше религиозен в сериозния смисъл на думата, но традицията сама за себе си беше задължителна религия. Да правиш това, което са привили баща ти, дядо ти и прадядо ти, винаги се смяташе, че дава смисъл на живота, че човек не е случаен самотник, а продължител на много дълъг и много силен род.

За нас, децата, тази вечер имаше най-силно обаяние, защото на нея всички се събираха и целият рояк от братовчеди, братовчедки, чичови стринки, вуйчовци, вуйни и т.н. нахлуваше като шумно празнично шествие у дома, сякаш за доказателство колко сме много и колко сме силни. Изведнъж изчезваше самотата на нашия дом, глъч и врява изпълваха всички стаи, в които мъжете дълбокомислено говореха за „мъжките” работи по света, а жените разискваха минали погребения и бъдещи сватби.

Дядо ми, заедно с някои от чичовците, донасяше кош със слама, която разпиляваха равномерно в средата на голямата стая, след което баба ми разстилаше отгоре огромна шарена черга. Върху нея вече поставяха месали, които по-късно щяха да бъдат заменени с покривки. Около този голям кръг се нареждаше цялото население, като всеки сядаше било по турски, било просваше краката си назад и се подпираше на лакът. В средата се поставяше хлябът за Бъдни вечер (пълен с късмети), разбира се, върху него се забождаше и запалваше дълга свещ, после другото пространство се запълваше с тиквеник, баници, абсолютно задължителните сарми и неизбежния накрая ошав. На Бъдни вечер никой месо не ядеше. В ония години елхата беше все още европейска измислица. Но кой имаше нужда от лъскавите дрънкулки, с които по-новите поколения щяха да окичват празниците? После идваше най-силният момент, когато всички ставаха на крака и дядо ми, държейки лопата с горящ и димящ тамян, започваше молитвата. По-късно баща ми, а след това аз, щяхме да произнасяме същата тази молитва, която иде някъде от дълбините на Средновековието и която в софийските села все още произнасят.

Паметта ми пази с любов тази картина на изправени гологлави мъже, на жени, застанали в тържествено мълчание, и на деца, които се гледат учудени едно друго. Като че в този миг, когато се чуваше един-единствен глас и ни обграждаше голямата тъмна тишина на зимата, ние чувствахме, че се докосваме до оная всеобща сила, която носеше всички тайни на света. Ние се чувствахме приобщени към нещо голямо и достойно, което щеше да ни придружава цял живот. След „Амин” трябваше да се обиколи къщата, трябваше да се отиде в обора при животните, при кошерите с пчелите, при кокошките, за да се прогони всичко зло и миризмата на тамяна да обещае добра година. Едва когато лопатата с тамяна се върнеше обратно, можеше да започне вечерята. Дядо ми започваше да разчупва от голямата пита с късметите. И до ден днешен виждам огромните му напукани ръце да чупят хляба и да го подават наоколо по реда на старшинството. И същевременно се отчупваше хляб за отсъстващите и за мъртвите. Ние моментално разтваряхме подаденото ни късче, за да дирим някакъв късмет – пара, който символизираше богатство, дрянова клонка, която символизираше здраве, тресчица, която символизираше щастие в дома, и т.н. Докато се ядеше, никой не биваше да става, а всички накрая трябваше да станат заедно, за да се запази единството на рода. Имаше още куп правила и поверия за тази вечер, които времето е поизличило в паметта ми, но зная, че баба ми непрекъснато отделяше от трапезата за някакви нейни магически цели. Всичко завършваше с неизбежното комарджийство, разиграване на орехите, което хвърляше нас, децата, в луд възторг.

При някои от нашите съседи тази същата вечер предлагаше цели театрални представления. Те отиваха в градината, където се спираха пред всяко безплодно дърво и се водеше класическият диалог. Един от мъжете замахваше с голямата брадва и викаше: „Сега ще те отсека!”. Друг го питаше: „Че защо ще го отсечеш?”. „Ами оти не ражда” – отговаряше първият. „Чекай! – викаше вторият. Тая година ще роди!”

С годините щях да видя, че из цяла България имаше такова невероятно разнообразие на коледни обичаи, което само народ с дълъг живот и огромна фантазия би могъл да създаде. Всичко беше такава чудна смесица от суеверни символи, чрез които традицията на миналото се заставяше да гадае живота в бъдещето. През тези вечери нашият живот някак загубваше своята делнична реалност и започваше да плува всред свят на приказност и фантазия, където всяка вещ, всеки образ съдържаше благословия, заклинание или проклятие.

Когато гледам назад, струва ми се, че през тази вечер, докато гореше „бъдникът”, всички – и възрастни, и млади – ставаха деца и може би в това връщане назад, в това откъсване от суровата действителност на живота и заменянето, макар и за една-единствена вечер с фантастичния свят на децата човек обновяваше мисълта си и чувството си.

А плътното обкръжение на близките, техните лица, усмивки, погледи, думи, сякаш преутвърждаваха, че ние не бяхме сами, че бяхме част от голямо и дълголетно дърво, което имаше своя Бог, своя традиция и свои плодове.

Текстът е за пръв път публикуван в бр. 87 на сп. “Християнство и култура”. Снимка: БТА
Вашият коментар
* Моля, използвайте КИРИЛИЦА, по лесно е и за писане и за четене. НЕ пишете само с ГЛАВНИ букви.
Име:
e-mail:
 код:
информирай ме, ако някой друг коментира тази тема
· Розета Тарп - Кръстницата на рокендрола
· Хелън Келър – "Най-високият резултат на образованието е толерантността."
· Двете царици Теодора в живота на цар Иван Александър
· След края на празниците: празнувайте останалата част от годината
· "Бъди звезда и сияй!" - коледното послание на Чарли Чаплин към дъщеря му Джералдин
· Сама на Коледа? Не е толкова страшно - идеи от нас за една несамотна Коледа
· Хуманистично кредо на Ерих Фром
· Бети Смит – едно от големите имена на американската литература
· Айрис Мърдок: „Можем да се научим на любов само като обичаме.”
· g точка/9.80665
· Три руски поетеси
· Дино Будзати – „Напразни покани“
Неделя
24
Март 2019
П
В
С
Ч
П
С
Н
1
2
3

4
5
6
7
8
9
10

11
12
13
14
15
16
17

18
19
20
21
22
23
24

25
26
27
28
29
30
31
Абонирай се за новости
Така няма да пропускаш новите и интересни неща
Есен в Странджа - III
Вече съм на път към Петрова нива и този път съм по-обнадеждена, че ще видя меандрите. Осечката от село...
Любимите ни цитати от Роалд Дал
„Малко глупости от време на време са наслада и за най-мъдрия човек” „В крайна сметка, гледай с отворени...
Дори да вижда, че искаш да бъдеш излъган
Добрият приятел ще ти каже истината. Дори да вижда, че искаш да бъдеш излъган....
Бедствие в Сърбия, Босна и Херцеговина. БЧК набира помощи
Над половин милион души са евакуирани в Босна и Херцеговина заради катастрофалните наводнения в страната,...
И любовта се насъбра в любов, цялата - безумие
Тя е тънка в талията, пълна под блузата, свежа и млада, ако тръгне да става, кръстът й току се пречупи....
Пречките идват, за да измерят колко силно желаеш нещо
Пречките идват, за да измерят колко силно желаеш нещо. ...
Дългата ми, страстна афера с книгите
С книгите и четенето имам дълга и сложна връзка. Всъщност, по-дълга и по-сложна, отколкото с всеки мъж....
Който го носи
Живял, далеч от шума на големите градове, един възрастен самурай. Славата му на добър войн и мъдрец привлякла...
Най- големите любимци на Дядо Коледа
През 1980 година двама братя от САЩ или по- скоро, техните родители, започват една много интересна семейна...
7 цитата от Казуо Ишигуро
"Спомените, дори най-ценните, избледняват изненадващо бързо. Но не вярвам в това. Спомените, които ценя...
Предизвикай ограниченията си!
Не ограничавай предизвикателствата си. Предизвикай ограниченията си!...
А лятото е само наужким
Листата от старост се полюшкват. Държи ги вятърът на мушка. Падат на асфалта олющен и от студ на купчини...
В идеалния свят...
В идеалния свят хората са добри и се обичат. В този - има и една бутилка вино...
Сезонът е такъв...
Във края на август небето се стапя до нежно зелено и залезът спуска оранжеви птици на юг. Брегът...
Коледни пости - Ден 20:
Постите за по- хубава кожа. За обяд една екзотична супа
Днес е ден 20, тоест, преполовихме поста...Макар да е минало половината време, нямам чувството, че нещо...
Колко добра е една картина на Майстора
Владимир Димитров - Майстора (1 февруари 1882 г. - 24 септември, 1960 г.) често е именуван като най-добрият...
Цвят и свежа провокация в градската среда - Виктория Георгиева-Mouse
Първото, което ми хрумва, когато си мисля за нея, е: "Цвят". Много цвят. Много жизненост. Много енергия....
История и символика на коледното дръвче
Във всички езически религии е имало култ към свещени дървета. Дървото е универсален символ – смята се,...
Стоте болести и стоте лекарства
1. Не познавайки постоянството – ту се радваш, ту се гневиш – това е болест. 2. Забравяйки за дълга,...
"Да, имало по света такива жени. Тя е една от тях."
Рут заговори бързо и с лекота по подхвърлената тема. Той се почувствува по-свободно и се премести малко...
Пой - магията на огненото кълбо
Виждали ли сте случайно улични артисти, които въртят огнени топки във въздуха? Умело жонглират на ръба...
Затова и вие не тъжете
Проявете малко деликатност! Лятото и без това разбира. Сигурно не му е най-приятно да повтаряте, че...
Присъда: „Стара мома”
Ако си направите труда, да попитате някой мъж, на колко години е старата мома, сигурно точно като мен,...
"И от зениците ми заваля"
Плющеше като бесен.Всичко мокро: дърветата, паветата, града... Вън всичко бягаше под покрив и само...
Лазарска песен
Лазар лазарува, Лазар весел ходи и девойки води. Всяка мома пее и по-ясно дума на трева и шума: „Цветница...
Защо да четем класиките?
1. Класиките са тези книги, за които хората казват „препрочитам”, но никога „чета я в момента”. 2....
Айрис Мърдок: „Можем да се научим на любов само като обичаме.”
„Можем да се научим на любов само като обичаме.” „Плачът за равенство дърпа назад всички.” „Ще...
Флорънс Найтингейл - милосърдната сестра, която завинаги промени медицинската грижа
"Отдавам успеха си на това – никога не давам и не приемам оправдания" – Флорънс Найтингейл Флорънс...
Ти си всичко това
Към жената, която се крие в банята от децата си, за да се наплаче - излез и им позволи да видят сълзите...
"...Бъди на себе си във всичко верен"
“Не давай глас на зрелите си мисли, а на незрелите не давай ход. Естествено се дръж, но не простей! В...
Сънувах сън
Сънувах сън... Бях някъде във храм безлюден, тих, без никакъв народ. Сред здрача блед под храмовия...
Не позволявай на хората да те привличат в техните бури
Не позволявай на хората да те привличат в техните бури, привлечи ги в твоя покой....
Всеки трябва да остави нещо след себе си
"Дядо ми казваше, че всеки трябва да остави нещо след себе си, когато умре. Дете или книга, или картина,...
Майчинските според заплатата за 2 години
Обезщетенията за майчинство ще се изчисляват на база на осигурителния доход за последните 24 месеца....
Казанлък- град с аромат на гюл
Казанлък, градът сърце на България, във вените му течен аромат на маслодайна роза обграден от розови...
Круизите - почивка в "плаващия град"
Круизните пътувания набират все по-голяма популярност по цял свят. Все повече хора решават да прекарат...
Твърде много време в гледане на екрани
Мисля, че хората прекарват твърде много време в гледане на екрани и твърде малко време да пият вино,...
Ърнест Хеминуей за писането и книгите
„Човек трябва до дъното на душата си да се настрада, за да напише истински смешна книга.“ Ърнест Хемингуей...
Красотата, затворена в стъклени спомени
Ирландката Руби Робин е приела за своя мисия запазването на дребните красотички, които открива в природата...
Съмърсет Моъм и неговите прозрения за любовта
„Само мъж, който уважава жената, може да се раздели с нея, без да я унижава.“ „Любовта умира. Най-великата...
Здраве    Красота    Мода    Моят дом    Двама+    Кулинария    Време за мен    RSS     Реклама     Контакти
Hera.bg. Използването на материали разрешено само с писмено съгласие на Hera.bg
Hera.bg в Google+ и Facebook