Начало
Здраве и Красота
Кариера
Моят дом
Двама+
Кулинария
Време за мен
Регистрация       e-mail:       парола:      

"Бог се роди, Коледа!"


Из спомените на Георги Марков за една минало невъзвратимо


Георги Марков
        Добави в любими         Коментирай         Отпечатай         Изпрати
...Тогава бяха зимите на дебелия свят. Из Софийско по Коледа натрупваше такъв сняг, че понякога само комините на къщите оставаха да стърчат и когато снеговалежът спреше и настъпеше нощен „ясник”, тогава най-злият студ разтваряше ледената си уста и сковаваше реки, кладенци, чешми и хапеше всяка открита човешка плът. Селяните в Сливница, където живеехме, се радваха и на снега, и на студа. Снегът значеше берекет, студът – здраве.

Някъде под този дебел сняг в моята памет стои едно почти безплътно, призрачно утро, когато кучетата в нашия двор залаяха настървено и само след миг гръмна хор от нестройни, силни гласове:

Бог се роди, Коледа!


Това бяха първите селски коледари, седем или осем души, от които най-малкият беше в първо отделение, а най-големият беше войник. Те бяха от долната махала и бяха тръгнали веднага след полунощ, за да могат да обходят повече къщи. Всички бяха облечени в топли кожуси с вълнени качулки и носеха през рамо големи торби, а на рамо дълъг дрянов прът, на който нанизваха колачите. Всяка година в деня преди Бъдни вечер майка ми и жените от махалата месеха тия невероятни колачи с формата на малки венчета. Доставяха се купища орехи, плодове и дребни пари и винаги се изпитваше тъжно суеверие, ако не дойдеха много коледари. Ала те следваха просто едни след други. Майка ми излизаше на вратата с цяла тава колачи и други подаръци, изслушваше песента и после даряваше коледарите по ред. И тъкмо първата коледарска група беше сигнал и за мен да тръгвам.

Отначало тази работа ме плашеше – беше студено, мрачно и из селото имаше толкова много зли кучета, но у дома, както и навред из Шопско, се смяташе, че ако не си коледар (и куче не те ухапе отзад поне два пъти), никакъв мъж няма да излезе от тебе. От друга страна, приятелите ми от училище и техните батковци никога нямаше да ми простят подобно дезертьорство. И някъде към четири и половина аз закрачвах на опашката на нашата група, нарамил някаква неимоверно голяма торба и дряновия кривак на нашия съсед дядо Рангел. После аз слушах пискливия си глас да реве пред нечия врата: „Бог се роди, Коледа!” или „Станенине господине, добри сме ти гости дошли, добри гости коледари” и т.н. Вратата се отваряше и на прага заставаше домакинята, почти винаги с голямо сито в ръка, препълнено с колачи, ябълки, орехи, бонбони. В онези времена хората бяха много щедри. Те пълнеха торбите ни, така че само след няколко къщи аз едва се движех под тежестта на торбата си, а прътът с колачите все по-заплашително се накланяше надолу.

„Влезте де, влезте вътре да се огреете” – канеха ни на повечето места и ние се намъквахме в дълги „одаи” с измазан под от пръст с неизбежната миризма на туршия и чудния дъх на прясно опечен хляб. За мен, градското момче, това беше друго царство, изпълнено с топъл полумрак и най-чиста сърдечност. Понякога ни даваха греяна ракия, а на друго място вино, докато селският поп (помня много добре) ни покани на… чаша чай.

"Отче – попита го моят приятел Стоянчо, – пие ли Господ чай?”

Отецът се засмя и каза, че Господ е създал чая, за да го пият хората, а не сам Той да си го пие.


Мисля, че най-много ни се радваха бабите, особено по-старите. Там ние целувахме пропукани, сбръчкани или костеливи ръце, които след това разрошваха косите ни и в добавка получавахме скришом по някое левче или пък „шекерче”. Захарта в ония години се смяташе из Шопско за драгоценен подарък.

След около два часа „коледуване” гласът ми пресипваше и скърцаше горе-долу като вратата на нашата барака, а бузите си и носа си не усещах повече, като че природата си ги беше взела обратно. Но нашият главатар беше заповядал категорично, че ще продължим, докато неговият прът не се запълни догоре с колачи. А той сякаш беше нарамил един от пилоните, на които военните издигаха знамето.

„Че защо са ти толкова колачи!” – протестирахме ние, по-малките и по-премръзналите. „Да се убиеш, не можеш да ги изядеш!”

„Че аз няма да ги ям!” – отвръщаше той. – Но е казано прътът да се напълни догоре, и щом е казано, така ще бъде…”


Думата „казано” имаше за мене задгробен смисъл. Много любопитствах „къде” и от „кого” е казано, но никога не посмях да запитам, за да не ме уличат в неграмотност.

С развиделяването и с нашата умора очарованието на коледарското пътешествие почти изчезваше и малко преди обед, отмалели, изтръпнали и премръзнали, но с гордото чувство за изпълнен дълг, ние се дотътряхме до домовете си. А в това време у дома, както и във всички къщи се развиваше трескава дейност.

От всички традиции, обичаи, обреди и празненства, които вековете са съхранили в живота на българите, няма нищо по-красиво, по-съдържателно и по-завладяващо от старата българска Бъдни вечер. За разлика от моите градски връстници бях щастлив да живея в семейство, където традицията се зачиташе най-строго и се предаваше задължително от поколение на поколение. По-късно никога не приемах, че имаше хора, които прекарваха Бъдни вечер на маса, а не слагаха софрата на пода. И сякаш всеки път чувах гласа на дядо ми да казва:

Само поганците ядат на маса тази вечер!


Едва ли някой от роднините ми беше религиозен в сериозния смисъл на думата, но традицията сама за себе си беше задължителна религия. Да правиш това, което са привили баща ти, дядо ти и прадядо ти, винаги се смяташе, че дава смисъл на живота, че човек не е случаен самотник, а продължител на много дълъг и много силен род.

За нас, децата, тази вечер имаше най-силно обаяние, защото на нея всички се събираха и целият рояк от братовчеди, братовчедки, чичови стринки, вуйчовци, вуйни и т.н. нахлуваше като шумно празнично шествие у дома, сякаш за доказателство колко сме много и колко сме силни. Изведнъж изчезваше самотата на нашия дом, глъч и врява изпълваха всички стаи, в които мъжете дълбокомислено говореха за „мъжките” работи по света, а жените разискваха минали погребения и бъдещи сватби.

Дядо ми, заедно с някои от чичовците, донасяше кош със слама, която разпиляваха равномерно в средата на голямата стая, след което баба ми разстилаше отгоре огромна шарена черга. Върху нея вече поставяха месали, които по-късно щяха да бъдат заменени с покривки. Около този голям кръг се нареждаше цялото население, като всеки сядаше било по турски, било просваше краката си назад и се подпираше на лакът. В средата се поставяше хлябът за Бъдни вечер (пълен с късмети), разбира се, върху него се забождаше и запалваше дълга свещ, после другото пространство се запълваше с тиквеник, баници, абсолютно задължителните сарми и неизбежния накрая ошав. На Бъдни вечер никой месо не ядеше. В ония години елхата беше все още европейска измислица. Но кой имаше нужда от лъскавите дрънкулки, с които по-новите поколения щяха да окичват празниците? После идваше най-силният момент, когато всички ставаха на крака и дядо ми, държейки лопата с горящ и димящ тамян, започваше молитвата. По-късно баща ми, а след това аз, щяхме да произнасяме същата тази молитва, която иде някъде от дълбините на Средновековието и която в софийските села все още произнасят.

Паметта ми пази с любов тази картина на изправени гологлави мъже, на жени, застанали в тържествено мълчание, и на деца, които се гледат учудени едно друго. Като че в този миг, когато се чуваше един-единствен глас и ни обграждаше голямата тъмна тишина на зимата, ние чувствахме, че се докосваме до оная всеобща сила, която носеше всички тайни на света. Ние се чувствахме приобщени към нещо голямо и достойно, което щеше да ни придружава цял живот. След „Амин” трябваше да се обиколи къщата, трябваше да се отиде в обора при животните, при кошерите с пчелите, при кокошките, за да се прогони всичко зло и миризмата на тамяна да обещае добра година. Едва когато лопатата с тамяна се върнеше обратно, можеше да започне вечерята. Дядо ми започваше да разчупва от голямата пита с късметите. И до ден днешен виждам огромните му напукани ръце да чупят хляба и да го подават наоколо по реда на старшинството. И същевременно се отчупваше хляб за отсъстващите и за мъртвите. Ние моментално разтваряхме подаденото ни късче, за да дирим някакъв късмет – пара, който символизираше богатство, дрянова клонка, която символизираше здраве, тресчица, която символизираше щастие в дома, и т.н. Докато се ядеше, никой не биваше да става, а всички накрая трябваше да станат заедно, за да се запази единството на рода. Имаше още куп правила и поверия за тази вечер, които времето е поизличило в паметта ми, но зная, че баба ми непрекъснато отделяше от трапезата за някакви нейни магически цели. Всичко завършваше с неизбежното комарджийство, разиграване на орехите, което хвърляше нас, децата, в луд възторг.

При някои от нашите съседи тази същата вечер предлагаше цели театрални представления. Те отиваха в градината, където се спираха пред всяко безплодно дърво и се водеше класическият диалог. Един от мъжете замахваше с голямата брадва и викаше: „Сега ще те отсека!”. Друг го питаше: „Че защо ще го отсечеш?”. „Ами оти не ражда” – отговаряше първият. „Чекай! – викаше вторият. Тая година ще роди!”

С годините щях да видя, че из цяла България имаше такова невероятно разнообразие на коледни обичаи, което само народ с дълъг живот и огромна фантазия би могъл да създаде. Всичко беше такава чудна смесица от суеверни символи, чрез които традицията на миналото се заставяше да гадае живота в бъдещето. През тези вечери нашият живот някак загубваше своята делнична реалност и започваше да плува всред свят на приказност и фантазия, където всяка вещ, всеки образ съдържаше благословия, заклинание или проклятие.

Когато гледам назад, струва ми се, че през тази вечер, докато гореше „бъдникът”, всички – и възрастни, и млади – ставаха деца и може би в това връщане назад, в това откъсване от суровата действителност на живота и заменянето, макар и за една-единствена вечер с фантастичния свят на децата човек обновяваше мисълта си и чувството си.

А плътното обкръжение на близките, техните лица, усмивки, погледи, думи, сякаш преутвърждаваха, че ние не бяхме сами, че бяхме част от голямо и дълголетно дърво, което имаше своя Бог, своя традиция и свои плодове.

Текстът е за пръв път публикуван в бр. 87 на сп. “Християнство и култура”. Снимка: БТА
Вашият коментар
* Моля, използвайте КИРИЛИЦА, по лесно е и за писане и за четене. НЕ пишете само с ГЛАВНИ букви.
Име:
e-mail:
 код:
информирай ме, ако някой друг коментира тази тема
· Манифест за провъзгласяване независимостта на България
· Тефтерчето на Васил Левски (снимки)
· Гертруд Едерл – „кралицата на вълните“ (видео)
· Деца творят картички, за да спасят от самота възрастните в хосписите. Включи се и ти!
· Минимализъм през Коледа
· Катастрофална коледна фотосесия
· Гена Димитрова: Живях от изкуство, живях от любов…
· Напусна ни великата Татяна Лолова - 10 любими мисли от кралицата на комедията
· 224 години от смъртта на барон Мюнхаузен
· Настъпва нов ден
· Бъди!
· Какво ще направя, когато остарея и отражението ми в огледалото вече няма да радва
Сряда
22
Септември 2021
П
В
С
Ч
П
С
Н
1
2
3
4
5

6
7
8
9
10
11
12

13
14
15
16
17
18
19

20
21
22
23
24
25
26

27
28
29
30
Абонирай се за новости
Така няма да пропускаш новите и интересни неща
Как една германска режисьорка пренесе част от българската култура в световното кино
Германският филм "Тони Ердман" на Марен Аде още с премиерата си в Кан, през май 2016 г. предизвика сензация....
Благи думи за Благовещение: "Благодарна съм, че ти си част от мен и аз - от теб"
Посвещавам тези редове на моята малка сестра Галина Беженар, с пожелание да свети все така ярко нейната...
Освобождението на България - 3 март
От падането си под османска власт през 1396 година, българите извървяват дълъг път, докато стигнат отново...
Денят на земята - 22 април
Денят на Земята - 22 април, е най-големият нерелигиозен празник в света, отбелязван от над половин милиард...
Луси Мод Монтгомъри: "Докато има живот, има надежда."
Луси Мод Монтгомъри е най-известната канадска авторка на детска литература, добила особена популярност...
Не знаем цялата история
Преди много, много време в едно индианско селище живеел старец, който имал чудно красив кон. Нямало човек...
Да си спомним с любов за Леда Милева
"Зайченцето бяло цял ден си играло в близката горичка със една сърничка...." Кой от нас не е израснал...
Морета от лалета
Навън вече се усеща пролетта. Изтърсваме от себе си снега и зимата и сме жадни за слънчеви лъчи и грейнали...
Априлското въстание
Априлското въстание е връхна точка в българското националноосвободително движение през епохата на Възраждането....
4 октомври - Св. Франциск от Асизи и Световен ден на животните
Св. Франциск от Асизи е един от най-големите християнски светци и в още по-голяма степен - в Римокатолическата...
Игликата - дискретният чар на пролетта като билка
Нежната крехка красота на Игликата се възприема като божие откровение... Нашите прадеди смятали растението...
Свежи "одухотворени" саксии
Саксиите-скулптури face pots са истински хит в Амазон и Етси! Те са свежо съчетание от изкуство и градинарство,...
Животът имитира изкуството или предизвикателството на Getty Museum
По време на социалната изолация хората прекарват толкова време у дома, както никога до сега. Всяка вещ,...
Как да изберем: Ски очила
Ако за първи път ще ходите на ски, то трябва да знаете, очилата са задължителен елемент и в частност...
Какво ни очаква през 2017 г. - годината на огнения Петел
Китайската нова година започва на 28 януари и 2017 г., ще трае до 15 февруари 2018 г. ще премине под...
Символика и енергия на цветовете
Цветовете около нас ни въздействат непрекъснато със символиката и енергийните потоци, които внасят в...
Известни жени художнички в ателиетата им
Казват, че няма достатъчно известни жени художнички. Че жените не притежават дарба в изобразителното...
Колко добра е една картина на Майстора
Владимир Димитров - Майстора (1 февруари 1882 г. - 24 септември, 1960 г.) често е именуван като най-добрият...
Понякога "по-късно" означава "никога"
Понякога "по-късно" означава "никога". Опитай сега!...
Забрави грешката, но никога не забравяй урока, на който те учи
Забрави грешката, но никога не забравяй урока, на който те учи....
Любопитно за Никулден по света и как св. Николай стана Санта Клаус
Никулден е един от важните православни празници. В Западна Европа, както и в някои държави от Близкия...
Коледа - работен ден
По това време на годината в главите на всички ни се върти едно – празници, празници и пак празници......
Пазарлъкът – традиция, игра, взаимна изгода
Започвам с това, че не ненавиждам пазарлъка. Случвало ми се е да съм страната и на купувача, и на продавача....
Молитвата на св. Франциск
Господи, направи ме инструмент на своя мир, където има омраза, нека сея любов; където има рана – милост; където...
И най-малкото сторено добро...
И най-малкото сторено добро е по-ценно от най-голямото намерение...
Ерих Мария Ремарк за любовта
"Обичах я много, но без каквото и да е сантименталност. Докато това чувство се запазеше, се намирах до...
Вижте личното тефтерче на Христо Ботев
Личното тефтече на Христо Ботев наскоро беше показано за няколко часа в Централното фоайе на Националната...
Защо се целуваме?
Очите й са широко отворени, докато се взират в твоите. Обвиваш с ръка кръста й и я придърпваш към теб....
Боб Марли: "Всичко ще бъде наред. Дори вчерашните грешки утре ще са ни от полза."
"Истината е, че всеки един човек ще те нарани. Просто трябва да намериш тези хора, заради които си струва." "По-добре...
От Ахтопол до Резово - I
Хубаво е да живееш във Варна, особено през лятото...От Южният плаж до Почивка е само пясъчна ивица, на...
Любовна лирика I - Шели, Байрон, Бърнс
"Философия на любовта" Шели Потоците се вливат във реката, реките пък моретата намират, а ветровете...
Най-лошите пароли в интернет
Потребителско име: Парола: ВЛЕЗ Всеки ден срещаме тези полета в интернет. Измисляме стотици хиляди...
Първият български статистически сборник е със свободен достъп на страницата на НСИ
За началото на българската най-нова история (т.е. след Освобождението) фактологичната информация е оскъдна....
Хелън Келър – "Най-високият резултат на образованието е толерантността."
Най-добрите и красиви неща на света не могат да бъдат видени, нито докоснати… те се усещат в сърцето. ...
Хубавото на есента
Есента се смята за антипод на всичко онова, което носи лятото – на неговата дързост, приключения, опит...
Уличният музикант - саундтракът на града
Студена утрин. В града работният ден тъкмо започва. Сънлива и малко сърдита на света, и аз, като много...
Коледни пости - Ден 24:
Банички с праз и гъби. Храненето през студентските години.
Днешният ми разказ се забави много. Неделята е много странен ден. Всички казват, че е ден за отмора....
Най-голямата утеха - пролетта пак е тук
"Дори и да откъснеш всички цветя на света, не можеш да спреш пролетта." е казал Пабло Неруда. Много...
Мисти Коупланд влиза с балетна стъпка в картини на Едгар Дега
Класическият балет е консервативно изкуство и може би затова в продължение на векове е запазил непокътнати...
Как така в калта сама да изоставя любовта?
Да бях умрял! До гуша ми дойде с достойнство да се перчи лицемерът, богатият от бедни да краде, нищожества...
Здраве    Красота    Мода    Моят дом    Двама+    Кулинария    Време за мен    RSS     Реклама     Контакти
Hera.bg. Използването на материали разрешено само с писмено съгласие на Hera.bg
Hera.bg в Google+ и Facebook