На тази дата: Роден е Пейо Яворов

Желание

Главата тегне изнурена,
в гърдите нито капка мощ;
мъгла в душата уморена
като в настъпилата нощ.
А грей замислено луната,
морето дреме, ветрец вей,
сънливо плиска се вълната
и лодка до брега люлей.
Една съблазън ме опива,
зоват ме шепотно мечти -
далеч, де никой не отива,
далеч в пустинни самоти.
И тамо - нека ме целува
лъчът на тъжната луна,
зефир коси ми да милува,
едва да ме люлей вълна...

Към Мина:
“И когато аз се опомних и повярвах, че ти си изгубена на земята за мене, аз се спрях и попитах: къде сега? За кого сега? Аз никога не те погледнах с окото на мъж. И ако мечтаех, аз мечтаех само да бъдеш, да те зная, че си, да дишам, да живея! Тук е великата мистерия на съдбата. Ти ме попита веднъж, защо те любя. И аз не знаех защо. Аз никога не те пожелах като жена. Аз никога не те погледнах с окото на мъж. И все пак аз те любех. Аз дишах и гледах чрез тебе. Аз живеях за тебе. Всяка моя мисъл, всяко мое дело беше от тебе и за тебе. Ти бе началото на всяко мое движение. Ти стоеше в края на всички краища, додето можеше да види окото ми. Аз не помнех да бях живял преди да те бях видял. Не, аз не помнех, да не съм те знаял някога. Бъдещето – аз го наричах с твоето име. Бъдещето и миналото.”



За срещата с Мина след смъртта й:
”To бeшe дeнят Блaгoвeщeниe. Блaгa вecт я нapeĸox aз в cвoя живoт. И тя paдвaшe oчитe ми, пoдoбнa нa eднa бялa лилия, cpeд пoлe пpeз мaй пoĸpитo c цвeтя, пoдoбнa нa eднa лилия, oт ĸoятo нe e пo бял cнeгa, пo виcoĸa oт дpyгитe, нo нaвeлa cвoятa apoмaтнa глaвицa…
Tя paдвaшe oчитe ми и oпиянявaшe дyшaтa ми…”

Благовещение - съдбовната среща на Яворов с любовта

Блян

На крехка майска роза пъпка - туй си ти;
а утрото на май са моите мечти:
въстава ден...
На моята любов под знойните лъчи
- една за мен,
ти ароматна ще цъфтиш.
Ти моите гърди ще украсиш,
ще радваш моите очи.

Ще бъде слънце любовта ми - и зари
над тебе ще пилей, за тебе ще гори.
След зноен ден,
на теменужна вечер хладната роса
- и теб, и мен
пред вечен сън ще ороси...
И дебном ангел тих ще угаси
звездите в модри небеса.


Мара Белчева (съпруга на Пенчо Славейков) за Яворов и Лора:

„Каква чудна двойка. Как им потъват погледите един в друг. Загърнати в някаква тайнственост, те изчезват за действителността, губят се зад воал като старинна фреска от велик художник. Ето ги пак реални – обръщат се, говорят с другите. Яворов се приближава до мен и хваща ръката ми с топлота:
– Кажете на гроба на Пенча, че веднъж Македония свободна, аз няма тук какво да правя.
– Как, нали си женен? Ами Лора?
Той само горчиво се усмихна и нищо не отговори.”


Стон
На Лора

Душата ми е стон. Душата ми е зов.
Защото аз съм птица устрелена:
на смърт е моята душа ранена,
на смърт ранена от любов...
Душата ми е стон. Душата ми е зов.
Кажете ми що значат среща и разлъка?
И ето аз ви думам: има ад и мъка -
и в мъката любов!

Миражите са близо, - пътя е далек.
Учудено засмяна жизнерадост
на неведение и алчна младост,
на знойна плът и призрак лек...
Миражите са близо, - пътя е далек:
защото тя стои в сияние пред мене,
стои, ала не чуе, кой зове и стене, -
тя - плът и призрак лек!


Чета на Македоно-одринското опълчение, седналият е Пейо Яворов.

Не си виновна ти

От други свят съм аз - не си виновна ти,
дете на прах-земя, на прашните мечти;
не си виновна ти, от тебе исках аз
не сажди на страстта, а дух кристален мраз.
От тебе исках аз да бъдеш огледало
на моята мечта сред ясна самота:
вълшебно огледало, живот и образ дало
на моя хладен блян, от светъл бронз излян.

Не си виновна ти, от други свят съм аз,
не зная прах и дим в приоблачния мраз;
от други свят съм аз, що можеш стори ти
за моя снежен сън и ледени мечти!
Що можеш стори ти, не арфа яснозвучна
за тайната в тъма ридаеща сама, -
не арфа яснозвучна, с душата ми съзвучна,
дозела песента на радост-горестта!...

Яворов към Боян Пенев септември 1910 г.,
“Стиховете ме отвращават почти. В тях човек не може да каже всичко, ако не е принуден и да престоря всичко. (Впрочем, още като пиша това, аз чувствувам, че смесвам две неща, които не трябва да се смесват.) Работата е, че аз имам нужда да се изкажа по-напълно и по-ясно. И за това трябва да подиря друг жанр. Но моите страдания са толкова реални, че никакво тяхно художествено въплъщение не може да ме удовлетвори.”

Последното стихотворение на Яворов:

Невинност свята – орхидея

На звездни самоти...
Иди,мечта, иди при нея, -
Идете, хиляди мечти!
И нека в нейната обител
най-смелата от вас
замести ангела-хранител:
да бди тревожно всеки час.
И там – смирени монахини
с наведени очи –
богослужете дни, години:
сред благовонност и мечти...
Иди, мечта – мечти, носете
Сняг – лилии в ръце...
На макът кървав цветовете
остават в моето сърце!