Жан Кокто: „Бъди себе си. Светът се възхищава на оригинала.“

Жан Кокто (5 юли 1889 г. - 11 октомври 1963 г.) е от онези артисти, които се сливат изцяло с духа на времето си. Един от най-видните представители не само на френския, но и на световния авангард. Той е писател, драматург, склуптор, автор на либрето на балетни постановки, актьор. Всичко, до което се докосва, се превръща в нещо невиждано и тотално ново. Когато пристига през 1910 г. в Париж, в този момент преди войната там са още Марсел Пруст, Андре Жид и те бързо се сприятеляват. Дягилев настоява той да напише либрето за новата му балетна постановка Le Dieu bleu и те продължават да си сътрудничат през годините.

По време на Първата световна война Кокто работи като шофьор на линейка и санитар на фронта. В периода след войната се запознава с Пабло Пикасо, Модилиани, Аполинер и навлиза в авангарда с голям размах. Той е част от парижкия бохемски кръг - кафенета, кабарета, пушални на опиум, изложби и литературни четения, светски салони. Негови приятели са Марлен Дитрих, Едит Пиаф, Стравински, Ерик Сати. След смъртта на близкия му приятел и вероятно любовник, Раймон Радиге, той изпада в тежка депресия и се отдава на опиума. Тогава написва едно от най-емблематичните си произведения Les Enfants Terribles ("Ужасните деца").



Кокто твори в много области на изкуството, които често се преплитат. Той експериментира с почти всичко - думи, образи, дрехи, кино, скулптура. Още през 1908 г. издава „Лампата на Аладин” - пърата му стихосбирка. Следват „Лекомисленият принц” (1910), „Танцът на Софокъл” (1912), „Потомък” (1919), „Стихове” (1920), „Сватба на Айфеловата кула” (1921), „Речник” (1922), „Опера” (1927) „Алегория” (1941), „Леона” (1945), „Разпятие” (1946), „Гръцкият ритъм” (1951).

Пише текстовете на балетните спектакли на Дягилев, на либретото на операта-оратория на Стравински „Едип цар” (1928), „Юношата и Смъртта” по Бах (1946) и „Федра” по Орик (1950). Като драматург той е известен с „Антигона” (1922), „Орфей” (1926), „Човешкият глас” (1930), „Адската машина” (1934), „Едип цар” (1937) и др. Пише есета, поетични дневници. Кокто се изявява в киното като режисьор на филмите „Кръвта на поета” (1930), „Красавицата и звяра” (1946), „Двуглавият орел” (1948), „Ужасните родители” (1948) „Орфей” (1950), „Завещанието на Орфей” (1959), „Тома самозванеца” (1965).

Връзката му с киното става особено силна, когато се влюбва във френския актьор Жан Маре. Двамата бързо стават двойка, макар разликата във възрастта да не е малка и дори изтръпналият светски живот шушука. Според мълвата, те си разменят тези реплики:

– Ако излизате с мен, всички ще помислят, че сте ми любовник – Жан Кокто.
– За мен това ще бъде чест – Жан Маре.


С Жан Маре на снимките на „Красавицата и звяра”

Жан кокто умира от сърдечен удар на 74 години, на 11 октомври 1963 г., в в Мили ла Форе, Франция.

***

„За умрелите, истинският гроб е в сърцето на живите.“

„Поетът не открива. Той слуша.“

„Един поет не се опитва да бъде поетичен, също както градинаря не усеща аромата на розите.“

„Аз вярвам в късмета: как иначе бихте могли да обясните успеха на тези, които не харесвате.“

„Голямата тактика на жените се състои в това да те накарат да повярваш, че си обичан, когато не те обичат, и да скрият любовта си, когато обичат.“

„Луната е слънцето на статуите.“

„Модата е това, което се демодира.“

„Пенелопа била последното изпитание, което Одисей трябвало да изтърпи в края на пътешествието си.“

„Най-красивите рокли се носят, за да бъдат съблечени.“