Любими стихове за зимата

Зимна вечер

Навън е вятър, тъмно, влажно.
Дъждът плющи във нощний мрак
и сякаш някой там челяк
в прозореца ми блъска страшно.

Стоя… Свеща печално клати
и стреля пламък бледожълт.
Кат гости тайни, непознати
играят сенки по зидът.

Що мисля? Моят дух блудящи
незнайно някъде лети…
Невярно сфанати мечти
перото ми лениво дращи:

ту думи тъмни и без связ,
ту мисли бледни ил забавни,
ил просто в драски своенравни
душата си изливам аз.

И нищо! А усекам нещо,
че вдън душата ми живей
и тегли се навън горещо
в свободен стих да се излей.

Желание ли то е тайно?
Тъга ли скрита? Ил любов
на мен слетяла от незнайно?
Ил женски образ някой нов?

Не, нищо веч ме не привлича.
Любих аз много… Веч не щъ!
Не, друго искам: аз ламтя
за сърце — мене да обича!

Но сърце жежко ни едно
за мен в света не е туптяло:
о да, едно бе, ала то
да бий отдавна е престало…

И тъвжно аз с бездушен взор
следя за сенките бездушни
и с тез хартии равнодушни
безгласен водя разговор.

А как желал би, как жаднея
тук с друга любяща душа
шума да слушам на дъжда
и свойта да споделям с нея!


Така веднъж във снежната алея

Така веднъж във снежната алея
видях следи: „той“ бе минал с „нея“.
Аз тръгнах по следите и узнах
какво се бе развило между тях:
как тук над нея той бе тръснал клона,
как там си бе изула тя шушона,
за да изтърси влезлия и сняг,
и как я бе придържал той, и как,
използвайки таз полуизмама,
стояли бяха дълго време двама,
трептящи от любов, един до друг,
в гората без движение и звук
освен почукването на кълвача.
И продължавайки след тях да карача,
представих си аз нежната игра
на двамата във снежната гора
и видях как на дългата и клепка
звездата на една снежинка трепка
и как разтапя топлия и дъх
скрежеца върху мекичкия мъх
на шала му. А той не е кротувал
а той, разбира се, я е целувал,
мошеникът с мошеник, виж го ти!
Вървях и се ядосвах аз почти
и още с тая ревност във гърдите
в миг гледам: отделиха се следите
и без да спрат, на първия завой,
тя тръгна вляво, а във дясно той.
Какво бе станало? Нима раздяла?
Озадачен, сред тишината бяла
с ръце в джобовете си аз стоях.
И изведнъж засмях се с тъжен смях:
наистина те бяха тук вървели
на таз алея в белите тунели,
но не в прегръдка, както мислех аз,
а поотделно, с разлика от час,
и не любовна двойка бяха, значи,
а двойка най-случайни минувачи,
един за друг незнаещи дори
Как тъжни са тез букови гори!
И аз стоях, обзет от болка тиха
по всички тез неща, които биха
могли да бъдат, но – уви! – не са
подобно тази среща във леса…

Валери Петров


Сняг вали, сняг вали

Сняг вали, сняг вали.
И протягат се цветята
към рояка зад стъклата
в млечноснежните мъгли.

Сняг вали. И смут, брожение.
И се втурват, и летят
стъпалата разкривени,
кривналият кръстопът.

Сняг вали, сняг вали.
Сякаш падат не парцали,
а тъй както в кръпки цял е,
сводът ще се строполи.

Сякаш днес като чудак
там отгоре, от балкона,
в криеница небосклона
слиза на земята чак.

А пък дните си летят.
Коледа кога отмина,
и на Новата година,
гледай — иде й редът.

Сняг вали, от бял — по-бял,
с тоя темп, в мъгла такава,
с тия стъпки, тъй ли вял,
или силно завалял
и животът отминава?

И годините ли в бяг
се застигат — като сняг
и слова в стихотворение?

Сняг вали, вали, навял,
сняг вали и смут, смущение:
в минувача побелял,
удивените растения,
кръстопътя в преспи цял.

Борис Пастернак
Превод: Кирил Кадийски


И зимата

И зимата ще ни затвори скоро.
Ще падне сняг на нашите балкони.
Напразно в пустотата бяла взорът
картините на лятото ще гони.

Тогаз, уединени, ще си спомним
и таз разходка сетня в планината,
това великолепие огромно
от багри и от есенна позлата.

И като гледаме в снега трохите
и стъпките на бедните врачета,
ще виждаме стената на елите
и на брезите златните кубета.

Мъглите зад прозореца ни зимен
тогаз ще ни напомнят мълчаливи
за въздуха мъглив и сякаш димен
под буките оголени и сиви.

Разравяйки червената жарава,
ще бдим в нощта и паметта огреял,
тоз огън шумата ще възкресява
и стъпките ни шушнещи из нея.

И нищо, че огнището ще стине
и зиматта ще ни обгражда пуста,
ще населиме нейните пустини
със наште спомени и наште чувства.

Атанас Далчев


На Нея

Ще тръгнем през зимата в розов уютен вагон
с възглавнички сини.
В гнездото на луди целувки най-нежният стон
дано укроти ни.

Очи ще притвориш — зад потните тъмни стъкла
сред сенки вечерни
ще скачат и демони черни с космати тела,
и глутници черни.

Но аз ще те сепна с целувка, искряща от хлад,
и тя като паяче нежно по голия врат
ще хукне веднага…

Коси ще разпуснеш, „Търси го“ — ще кажеш със смях —
и дълго ще търсим това животинче сред тях,
и все ще ни бяга.

Артюр Рембо
Превод: Кирил Кадийски