Hera.bg - Задушница - живот в града на мъртвите

Задушница - живот в града на мъртвите

Задушница. С маски, без маски, с коли, покуцвайки пеша, с екстеншъни, с чорап със скъсана пета и скъсано на пръстите на стара обувка. Живот в града на мъртвите.
Всеки шета из гроба на близките си. Забравил дразги, кривотия приживе. Някои плахо правят подавка на съседните, дошли при покойните.

Вътрешно гол. С цвете в длан. С метла, с вода, тамян. Свещите трептят и мислите хвърчат назад във времето. И застиваш в суетата.

“И това не е просто религия.”

Всички в този миг са общ организъм, който вътрешно в себе си вярва в любовта. И от, иначе разединено, но днес цяло същество, сега любовта струи и "храни" тези, които днес са тук. Или ще бъдат.

Любовта, която никой не може да промени, която намираш, в, и, около себе си. В малкото. Но не маловажното.

Тази любов, която всеки, които е имал, ще остави и след себе си.

Оставихме цветя, поразчистихме. Пита ме детето за пореден път, казах му, кои са всички други имена на надгробната плоча. Не знам дали в онзи свят е хубаво тленните ти останки да са там, където са на майка ти, на баба ти, на брат ти, на обични. Може би... да.

Отворих мястото за палене на свещи. Отдавна никой не е палил, разчистих паяжината.

“Няколко големи кехлибарени капки ме гледаха отвътре. И аз тях. И себе си през тях.”

Обходих с поглед вътрешността, прозорче в средата на каменната плоча с ръждясал вече обков, нямаше теч, следи от стичане, нямаше горяла свещ, която да топли камъка отвътре в този, все пак ноемврийски ден, и да създаде големите водни сфери. Смола ли е?
В такива мигове човек се движи между два свята. А с дете. В три. Протегнах във вътрешността пръсти. Не. Не беше смола. Каква смола ме гони.

“Това, което прилича, в такива дни не е това, което е, казвам си наум. ”

Капки с консистенция на вода, но в цвят на злато. Сигурно е конденз. За всичко има обяснение в света на материята.

“В нашия свят... бяха сълзите на радостта. От срещата. И за това не търсим и обяснение. Любовта няма нужда от такова.”

После потеглихме към манастира Св.св. Константин и Елена. Запалихме свещи за душата на всички обични. Няма различни, няма наши, ваши, противоположни. В това всички сме семейство.

Знаем, че Любовта никога не умира, докато има кой да я спомни. Думите за душата на обичните е светлината, която ги води по пътя до нас. А пътят е важен.

“Свещта е нашата Говореща Тишина.”

А в нея пазим Любовта си. Споделяйки.