Най-страшният ден в живота на Милена е този, в който в резултат на побой от съпруга й постъпва в болница със спукан череп. В началото поредният скандал е само лека дрязга. Съпругът й я посещава на работното място, видимо пиян. Започва с агресия само в думите, но раздразнението му постепенно расте, въпреки желанието на Милена да потуши скандала. Поводите са различни – измислени и преекспонирани (държала се нагло, отговаряла му), битови (прибрала се по-късно предния ден, готвела лошо) и т.н. Няма спомен как от речевия сблъсък се стига до блъскане в стената. Помни обаче, че го е молила да престане и е плакала много. От евентуални по-трагични последствия я спасяват колегите й. Те са принудени да проявят физическа сила, за да отделят насилника от жертвата му. Наглост, безочие или просто неадекватно поведение, той поискал сам да я закара до болницата. Отпратили го вкъщи.

Голяма част от насилниците често използват алкохола, освен за да извинят поведението си, и за да дискредитират жертвата, като й вменят отговорност за случилото се. Една част от тях считат факта, че са били пияни по време на побоя за допълнителна, но не и основна причина за агресивната проява. Други пък изцяло отричат да са били неспособни да се контролират. В спомените им обаче изплува различна действителност – плод на обремененото от алкохола съзнание, а не реалната. Честа практика е след употреба на алкохол, наркотици или друг вид психотропни вещества насилникът на следващия ден да продължава живота си, без да отбелязва случилото се. Жертвата постъпва по същия начин, най-вече от страх да не отприщи емоциите отново и насилието да се повтори.

Докато лежи в болницата, Милена получава от съпруга си много обещания, че ще престане да пие, молби да му даде още един шанс, както и букет цветя – изкуствени. Доводът „заради децата”я кара да се върне. Няколко месеца съпругът й не пие, помага в домакинството, няма скандали. След това обещанията му биват забравени. Оказват се като цветята – изкуствени.


Какво трябва да направим, ако станем жертва на насилие?

Да потърсим помощ от полицията, независимо дали това е полицаят от улицата или служител в районното полицейско управление.

Да се обърнем към нашето посолство в държавата, в която сме. От там са длъжни да осигурят правна, здравна и социална помощ.

Да се свържем с организация или център за подкрепа, чиято функция е превенцията и оказването на помощ на жени, пострадали от насилие. Повечето такива организации разполагат и с кризисни центрове, в които жените могат да бъдат настанени и да получат здравна и социална помощ. Жените, решили да избягат от своя насилник, най-често отиват при свои близки и приятели. Изборът им обаче е предвидим и затова те не винаги са в безопасност на това място. Другият често практикуван вариант е улицата. Там обаче е твърде висок рискът от друг вид насилие, болести и т.н. Центровете предлагат настаняване, психологическа помощ, храна, лекарства, подкрепа при започване на процедура срещу насилника.

Да споделим с приятел. Чуждата гледна точка понякога е най-правилната. Изпаднала в ситуация, в която е подложени на тормоз, жената често губи реална представа за случващото се. Нерядко тя може дори да го приеме за нормално и лично да поеме вината за него. Съветът и подкрепата от приятел е връзката с реалността, която може да ни отвори очите.

Кризисна (гореща) телефонна линия. Във всяка страна има телефонен номер, който се избира при спешни случаи и аварии. В България това е номер 112. Избира се без код от всички телефонни оператори. След обаждане на номер 112 се активират няколко служби за спешно реагиране. За да получите помощ максимално бързо, трябва да дадете възможно най-точни данни за себе си, местоположението си, личността на насилника и др.

Да потърсим професионалната помощ от адвокат или психотерапевт. Това са вариантите за индивидуален подход към проблема. Специалистите са запознати с това как се действа в подобни случаи и могат да дадат правилен съвет за реакция. В групите за взаимопомощ за жени, преживели насилие, освен среща с консултант, те се запознават и със случаи, подобни на техните. Усещането, че не са единствени, както и близкия пример за справяне с проблема действа успокояващо и вдъхва надежда.