Като кажем Брюксел, първо си мислим за Европейския парламент и другите евроинституции, та дори за щабквартирата на НАТО. Това е съвсем естествено, след като от медиите непрекъснато ни се втълпява тази връзка и ни показват извитата, цялата в стъкло, огромна сграда на Европарламента. А на този фон е застанал поредният журналист да ни обяснява какво разрешили или забранили оттам.

Този шаблон, така се е насадил в съзнанието ни, че почти забравяме – Брюксел е столица на малка европейска държава, чиято история, да си признаем честно, не ни е особено позната. За мен единственият познат ми щрих от белгийското средновековие е името на Балдуин Фландърски, пленен от цар Калоян и прочутата Балдуинова кула в Търново, където, казват бил затворен. Край нея минавах всеки божи ден като студентка.

Та, за да съм в Брюксел все пак в някаква степен подготвена, отворих всезнаещия чичко Гугъл, където прочетох, че това е градът на шоколада, блюкселските дантели и огромното разнообразие от бира. Тъй като основно правило ми е щом отида в една страна, да опитам най-характерното за нея, тази брюкселска троица – шоколад-дантели-бира определено бе отбелязана с червената точка за повишено внимание в моето съзнание.

От летището се придвижваме до самия град с влак, слизаме на гара Nord. Сънливо октомврийско утро е. Първите впечатления са най-свежи, сетивата ти в тези минути са максимално отворени за новото. Огромни сгради от стъкло създават усещане за свръхмодерност, за град от бъдещето. Много по-късно прочетох, че през 50-60 те години на 20 век местната управа е провела политика за събаряне на старите къщи и тогава започва това супермодерно строителство. Към него местните имат двояко отношение – смятат, че са унищожени стойностни сгради от миналото, че е разрушена атмосферата на града. Така или иначе този стъклено-метален стил и огромни мащаби са много типични за отделни места от града, та няма как, свикваш твърде скоро с него. Предполагам атмосферата на истинския Брюксел е в улиците край Гран плас или Големият площад, както естествено се превежда, но преводът ми звучи някак си нелепо.

Самият Гран плас и най-близките улички носят повея на средновековен Брюксел, а в по-широкия периметър около него е духът на Европа от края на 19 и началото на 20 век. Този дух е със силно френско излъчване. Онези малки уютни кафененца, често разположени на ъгъла между две улици, със сенници от външната част, толкова познати ни от старите френски филми. Или малките площадчета с фонтанче в средата и няколко скамейки край тях, които като ги видиш, и в ушите ти зазвучава песен на Жо Дасен. Очарователни са. В туристическата стара част на града прави впечатление количеството изкарани навън маси и столове край заведенията – учудващо празни през деня. Те почти задръстват тесните улички.