Макар и с поотслабено влияние, в България все още властва патриархалния семеен модел, според който е редно повече поколения да живеят в един дом. В днешните условия обаче моделът се доказва в това отношения като нездравословен за семейните отношения. Вместо всеки да живее собствения си живот, между поколенията, които делят един дом се поражда недоизказано недоволство един от друг, което избухва в поколенчески конфликти. Истината е, че самостоятелността на по- младото от поколенията е важно събитие от общото бъдеще, но удачният момент остава доста неясен във времето.

Според представително за страната проучване, 34% смятат, че е редно децата да се отделят когато са финансово стабилни, при което точна възраст не се посочва. Според 23% това е моментът на сключването на брак, което пак е относително във времето, за 18% даже „когато се почувства готов” е задоволителен отговор. Едва 15% смятат, че децата трябва да се отделят когато навършват пълнолетие, т.е. 18- 20 години. Нерядко моментът на отделяне е поради обективни причини, свързани с ученето в друг град или държава. Независимо от причините, сътресенията в семейството са неизбежни. Каква е родителската роля в този процес? Докъде и колко можем да помагаме и кога да ги оставяме да се оправят сами?

Първо трябва да сме наясно с финансирането. Ако детето ще учи в друг град, и все още не работи, то можем да предвидим една сума, която за началото да му стига за наем и консумативи. Тази сума не бива да се променя, защото е основата на неговия бюджет и създава усещането за баланс между пестене и разхищение. Ако се окаже, че неговите разходи са по- високи, можем да го поощрим или пришпорим да си потърси работа, като намалим част от сумата до пълното и спиране. Финансовото положение е различно във всяко семейство, но каквото и да е то, детето трябва да знае, че щом реши да е самостоятелно, ще трябва да понесе и финансовия товар. Ако ще оказваме финансова помощ, нека да е под формата на заем.

Децата трябва да знаят, че изнасянето от вкъщи не означава прекъсване на отношенията и те винаги са добре дошли в бащиния дом, за празниците или просто на вечеря. Дори и едно безславно завръщане обратно вкъщи, не бива също така да се приема като провал.
Бъдещите отношения трябва да се дефинират, дори и негласно. Колко често да се чуваме по телефона, колко често и с предизвестие ли да е посещението? Не е редно майката да идва да чисти и пазарува за сина си, защото се предполага, че „мъжете не ги могат тези неща”. Или пък да дойде рано сутрин да донесе закуска на дъщеря си, „защото тя никак не се храни добре” (и така да разбере по много конфузен начин, че тя си има нов приятел). Това предполага вече изградено някакво ниво на самостоятелност, свързана с поддържането на домакинството, и на уважение към личното пространство да другия. И не би трябвало да е стрес за детето или за родителя.

Не би трябвало, но нерядко се стига и до криза. Родителите, силно привързани към децата си, а и не само те, започват да страдат от т.нар. „синдром на празното гнездо”. Усещането, че сме безполезни, защото не се грижим ежеминутно за детето си, мисълта, че то е пораснало и няма чак такава нужда от нас, внезапно опустелия дом – всички тези чувства ни връхлитат с изнасянето на децата. Дори и домашен любимец да си вземем, ремонт да направим – всичко, което ще ни помогне да преодолеем празнината, е добра идея. Заминаването им обаче в повечето случаи е удар и по връзката на родителите. По голямата част от семейния живот се върти около децата и интимните отношения между техните родители остават на последно място. Сега, когато тях ги няма, на нас, родителите, ни се налага да преоткрием връзката си и отново да свикнем с мисълта, че сме двойка, събрала се заради любовта помежду ни. Добрата новина е, че сега имаме достатъчно време един за друг и можем да направим всичко това, което сме отлагали поради липса на време или финанси. Този синдром може да се превърне в сериозен проблем, ако се съчетае с кризата на средната възраст, менопаузата, със смърт на собствените ни родители или други негативни събития.

Желанието на децата да се изнесат от вкъщи и да заживеят отделен от родителите си живот е голямо предизвикателство за цялото семейство. Самостоятелността на децата ни е момент, който постоянно може при добро желание да бъде отлаган във времето. Често се случва 30 и повече годишни „деца” все още да живеят в „детските си стаи”, задомяват се там и не след дълго три поколения съжителстват заедно. Но на тези „деца” не им е познато удовлетворението, когато се справяш сам с живота си, печелиш битките с него и си негов единствен господар. Те никога не порастват напълно.