Егоизмът не е нещо, което звучи особено добре, но факт е, че всеки има нужда от здравословната му доза. Казано по друг начин – да обичаш себе си, а не да се жертваш непрекъснато и на всяка цена за другите. Това е изтощително, а удовлетворението е с мазохистичен привкус. Изживявaш се като героиня, но дали действително правиш щастливи хората, заради които са т. нар. жертви? Сигурно звучи кощунствено, но да погледнем от другата страна.

Всъщност да си имаш работа с прекалено принасящ се в жертва човек, може да е тежко бреме. Първо задължава прекалено много. Понякога повече, отколкото може да се понесе. А това вече прилича на емоционално изнудване. После е досадно, особено, ако се натяква по някакъв начин. Затова, ако човек е решил да прави щедри жестове или просто това му иде отвътре – добре е да следва библейското правило – да хвърлиш хляба си по водата, защото след много дни ще го намериш. Да направиш добро, без да се интересуваш какво ще стане. Ей така, за идеята и нищо повече.

Защо ни е нужен здравословният егоизъм? Няма кой да ни обича повече от нас самите. Та нали ние сме си най-мили, най-много желаем да ни се случват хубави неща, да бъдем щастливи. Затова трябва понякога да можем да му поотпуснем малко края. Да не правим само каквото трябва и каквото другите изискват от нас, но и онова, което истински ни влече отвътре. Да не се оставяме все на заден план. Да си позволим понякога нова дреха или бижу, макар че все ще има член от семейството с някакви незадоволени материални нужди. Да идем на концерта, който само ние харесваме, а не вечно да се съобразяваме с предпочитанията на другите. Или да си позволим разходката и кафето с приятелка, макар че имаме домашна работа – пак ще я свършим. Да не пренебрегваме своята кариера заради професионалните успехи на мъжа до себе си. Да сме подкрепящи, но не за наша собствена сметка. Всичко това не означава да пренебрегваме и лишаваме близките си, а да намерим времето и разумните средства, предназначени за собствената ни личност.

Дозата здравословен егоизъм е гаранция за нашето щастие, за душевното ни равновесие. Спокойната и щастлива майка, съпруга или дъщеря е хиляди пъти за предпочитане пред изнервената от вечното насилие над собствените си желания жена.

Всеки от нас се е намирал понякога в менгемето между това да прави каквото трябва и каквото на него му иска. От едната страна са очакванията на другите, от другата – нашите желания. Всеки случай е конкретен, най-доброто, както винаги, е в баланса, но не всякога той е възможен. Важното е, че в случаите, когато избираме „себе си“, да не се чувстваме виновни за това, да не ни смущават вътрешни терзания. Да се научим с освободена душа да си доставяме малки радости, да не пренебрегваме и забравяме себе си, за сметка на хората, които обичаме. Обичайки повече себе си, това няма да ни направи по-лоши хора, а по-хармонични и удовлетворени от живота.