Когато си млад, приятелите са почти всичко. Почти, понеже семейството се приема за даденост, докато приятелите са нещо, което сам трябва да си „изработиш“. Те са наградата за това, което си. В тях се оглеждаш ти и мястото ти сред останалите хора – как те те възприемат, доколко си успешен. А няма нищо по-естествено от това да искаме да бъдем одобрявани, приемани. Приятелите са сродните души, другите подобни на теб. Те са хората, с които се интересувате от еднакви неща, на едно и също се смеете и гневите, вълнувате или оставате безразлични. Често към чувала да казват, че истинският приятел е този, с който и да помълчиш не е неловко, защото в пространството има безсловесно общуване и пълнота.

Класика е да се смята, че ранно родените приятелства са най-трайни, устояват най-дълго на времето. Отговорът на въпроса „защо“ е в чистотата на детските и младежки отношения, когато допускаш някой до себе си единствено и само, защото е такъв, какъвто е. Без задни мисли и търсене на изгода. В крайна сметка като за всяко истинско общуване трябва взаимност. Какво се случва обаче, че с течение на годините приятелите сякаш започват да позагубват своята приоритетност? Бавно, полека, но неумолимо те се изтласкват на по-заден план?

Докато в определена възраст приятелите са целия ти личен свят, то с течение на годините като че ли животът засмуква хората, завърта ги в една мелачка, от която все по-трудно и рядко подават глава. Ако създадеш семейство, отношенията с половинката, с родителите – твои и негови, особено отглеждането на децата, а и намирането и утвърждаването в работата са важните неща, които те поглъщат. Сякаш времето за приятелите се смалява или най-малкото то е нещо, което се търси, вмества се в пролуките между всичко останало. Тази свръх ангажираност в определен период от живота някак от самосебе си ни поотдалечава от тях. Но все пак, ако живеем в едно и също населено място, време и начин винаги има. А и баналният израз „няма време“ важи само за онова, което съзнателно или не, не желаем.

По-проблематично е, когато ни разделят разстояния. Приятели от училище или от студентските години се пръскат в различни градове. След като светът стана наша родина, не рядко те са из различни страни и дори континенти. Да, съвременните технологии са прекрасни за поддържане на контакт. Но всичко е с известна степен на условност. Когато един човек не е в течение на твоите проблеми и вълнения, се стига до там, че редките срещи се превръщат единствено в преразказване на пропуснатото през времето на “срив във връзката“. А това никак не е достатъчно.

Друг проблем е, когато главно единият е търсещия срещи, контакти, общуване, когато няма пълна взаимност в активността за поддържане на приятелството. Тогава на човек в един момент му става криво и си казва: „Все аз ли...?“, „Не се ли натрапвам...?“

Друг път приятелства неочаквано се оказват призраци – мислиш, че ги има, но само така ти се струва. През времето на дълги раздели откриваш, че хората са се променили, че това не е човекът, когото си познавал, обичал и приемал без остатък преди години. И това е естествен процес – никой не стои на едно място, променяме се непрекъснато. Животът ни моделира различно – едни черти от нас изтласква на преден план, други заличава. Не че ние или приятелят ни не сме носили винаги в зачатък това уж ново, което всеки открива в другия. Но след като промяната не е ставала пред очите ни, в един момент с изумление виждаме, че това не е нашият човек, а друг.

В крайна сметка животът е поредица от срещи и раздели и вероятно по-мъдрата гледна точка е човек да приема като нещо нормално естествената смърт на приятелства, погинали от разлъки, от промяната с всеки от нас. Това не означава, че е по-малко болезнено, ако и когато се случи. От загубата винаги боли. Колкото близостта с приятел е била по-голяма – толкова повече боли. Но виновни няма. В живота всичко е подвижно, изменчиво, непостоянно и нашата човешка същност не прави никакво изключение.

Затова пък още по-голяма е сладостта от приятелството, оцеляващо през времето. Въпреки всичко. Това е човекът, с който може да не си се виждал и чувал с години, но в момента, когато това се случи, чувстваш същата близост, същата ви нагласа на едни и същи честоти, както някога. Усещането е, че не сте се разделяли нито за миг. Позагубили сте се в пространството и времето, но ти знаеш, че ако единият от двама ви се обади на другия с молба, с нужда, за помощ или споделяне във всякакъв ден и час, човекът е насреща. Или просто знаеш, че този готин мъж или жена съществуват там някъде и това само по себе си е страхотно.