Ако не ти се е случвало, няма как да знаеш за какво става дума. Който има домашен любимец, може да предположи какво е преживяването. Само миналият по този път, е наясно, че не се различава от загубата на човешко същество.

Би могъл да се изненадаш от силата на своите емоции, от равносилни на това, от живота ти безвъзвратно да изчезне близък човек. Когато животното умира от болест и особено от старост, обикновено се прилага ефтаназия. Това означава, че човекът-стопанин приема смъртта, решението е трудно, но е негово. Предхожда се от период на залежаване, унилост и всички признаци на наближаващия край, които подготвят собственика на животното за развръзката. Въпреки загубата, човек има време да се раздели с домашния си любимец, да се настрои на тази вълна. Пак има тъга, естествено, но е именно тъга – равномерно, печално чувство, примесено с кротката радост от хубавите емоции, които ти е дало това същество.

Когато загубата е неочаквана, както е при злополука, има много повече болка. Всичко се случва без никакво предизвестие. „Времето лекува“ е единственото хапче, макар и с много бавно действие. Реакциите ти в подобна ситуация биха могли да изненадат и самия теб. Изпитваш много яд, че си допуснал в такава степен да се привържеш към едно уж нищо и никакво животинче. Яд, че така ти е влязло под кожата и е станало част от живота ти. Гневиш се на немирната му природа, за това че самичко си е намерило белята със своето непокорство.

Много негативини емоции, но всички породени от любов. В началото имаш нужда да говориш, да споделяш, по възможност с хора, които имат домашни любимци и могат да те разберат. С изненада откриваш колко неподозирано голям брой от познатите ти се преживели подобно нещо. Утешават те индиректно – като ти разказват своите преживявания от тяхната загубата или съвсем практично – като предлагат да ти намерят друг домашен любимец, заместител на първия. Знаеш, че го правят от добро сърце, но пак ти става тъжно – все пак загубил си живо същество, не предмет, та веднага да си купиш нов, да си вземеш здрава, а не счупена играчка от магазина. Имал си с това животинче общуване, общи преживявания, емоция, получавал си и си давал радост и нежност. Грижи и ядове също, но то със сигурност е направило живота ти по-богат, научил си за себе си неподозирани неща и то все хубави.

Спомняш си кога и при какви обстоятелства си го видял за последно, как те е погледнало. Бързо прибираш купичката му за храна и тоалетната – най-личните му вещи, за да не ти напомнят. Ала щом погледнеш към изподраните столове и любимите му места за излежаване, винаги се сещаш за него. След като първият шок отмине, става обратното – не искаш да говориш. Защото от това продължава да те боли, колкото и да се опитваш да гледаш позитивно – с благодарност за хубавите спомени, които ти е оставило. Но това не ти стига. Люшкаш се между желанието все пак да запълниш празнотата с нов домашен любимец и мисълта никога повече да не повториш, за да няма вероятност отново „някакво си“ животно да ти причини подобна болка. Ако все пак си вземеш друго, не искаш по нищо да прилича на предишното. И така, по свой си начин, му отдаваш почит. Без думи изпращаш посланието, че за теб то е било неповторимо.

Какво ще направиш – времето ще покаже. Ала едно уж „само животинче“ ти е бръкнало дълбоко в душата. Показало ти е за пореден път, че обичта е болка, но тъкмо тя ни прави по-добри, по-човечни. А може би да си човешко същество е равнозначно именно на болка?