Когато не живее добре, човек използва заместители. Те са неговите бягства от липсващите му хармония и чувство за пълнота. Тези бягства са с различен знак. Те могат да са градивни и благодарение на тях се постигат значими успехи. Ала е възможно да са разрушителни до такава степен, че да сринат личността, дори да я унищожат физически.

Затрупването с работа е едно типично мъжко бягство, но в наше време се ползва все по-често и от жени. На него се дължат не малко успешни кариери, постижения, награди. Провалът в семейството, липсата на близост и разбирателство, са неща, които човек търси как да компенсира по някакъв начин. Подсъзнателно иска сам на себе си да докаже, че неуспехът му на един фронт не означава, че той е неуспешна личност въобще, че има сфери, където може да бъде страхотен. Удовлетворението от професионалния успех замества разочарованието от личния от живот. А и многото работа увлича, чрез нея човек бяга от най-съкровените си и болезнени мисли. Създава си една паралелна реалност на своя професионален живот, в която се потапя без остатък. Така донякъде постига липсващите му в личната сфера щастие и баланс. Още повече, че човек има нуждата от цел, от изпълване на живота със смисъл. Поглъщането от професията може да даде това усещане. Донякъде и до определено време.

Отдаването на децата пък е типично женският начин на бягство при дефицит на друг вид любов. Те осмислят дните, подхранват себеуважението и увереността, че влагаш време, усилия, емоции в нещо много значимо. Всъщност децата по принцип изискват, особено докато са малки, подобни усилия, дори и при напълно щастлив живот. Но в случая става въпрос за нещо друго. За съсредоточаване единствено и само върху тях и след като дойде времето за откъсване от родителската опека. Става дума за обсебване и преекспониране на нещата, което вреди на детето, но и на самия нещастлив родител. Защото ако това е неговото бягство, ще дойде момент, когато все пак ще остане сам, с чувството, че е ограбен. От илюзиите си.

Бягството в света на изкуството е друга форма на духовна емиграция. От пристрастяване към ежедневния сапунен сериал и заживяване с проблемите на героите му, до жадното четене на книги за големи, сладникаво-драматични любови. И в този случай трябва да се прави разлика от естествената потребност на човек от духовна храна. В нормална ситуация изкуството обогатява, прибавя допълнителен цвят към и без това изобилния живот на личността. Когато е форма на бягство, този измислен свят е заместител на истинския живот. Той дава усещането, че си някой друг и обикновено това се постига чрез не високо стойностни произведения, намиращи се по-близо до масовата култура.

Различните форми на пристрастяване – алкохол, наркотици, хазарт, поглъщането на много храна, цигарите, манията да си супер слаб са най-саморазрушителните за личността начини на бягство. А най-крайното бягство, без път назад, е самоубийството. То е тотално отричане на реалността, на желанието и възможността за промяна. При всички форми на бягство би могло да има поражения, но не чак фатални. А и покрай загубите, има и печалби. Докато при пристрастяванията загубата е сто процентова, единствено и само си на минус. Пристрастяването убива духовно, а често и физически личността, съсипва връзките й с хората, превръща те не в теб, а в някой друг – в една неузнаваема персона. Пристрастяването е изцяло в главата, затова само ако самият пристрастен иска, може да излезе от задънената улица, в която се е вкарал. Важното е първо да осъзнае действителния си проблем и след това истински и безвъзвратно да пожелае освобождението си. Всичко след това, колкото и да е трудно, е от графата „технически подробности“.

Всеки може да попадне в житейска ситуация, от която да му се иска просто да избяга, вместо риска и усилието да я промени. Бягството е псевдоизход от проблема и в никакъв случай неговото разрешаване. Въпрос на личен избор е на какво ще заложиш, но нали целият ни живот е поредица от изборите, които правим.