Вече съм на път към Петрова нива и този път съм по-обнадеждена, че ще видя меандрите. Осечката от село Звездец, която води към историческа местност, следва плътно течението на Велека. Помага ми и GPS–а в колата, които показва, кога приближавам към извивката на речното кортито. Спирам там, табели няма, но трябва да съм на точното място. Скоро съзирам Велека да лъкатуши в пазвата на планината. Осъзнавам, че това е част от меандъра и започвам да търся най-удобното място, за да го видя в цялата му прелест. Обагрените в есенни цветове възвишения се нижат докъдето стига погледа, на преден план обаче е издължения хълм, покрай, които се извива речното корито. Водите на Велека са лениви и гледани от тук дори изглеждат неподвижни.

Снимам, но слънцето е точно срещу мен и кадрите изглеждат бледи и безжизнени, особено в сравнение с оригинала. Но така е през целия есенно-зимен сезон – слънцето изгрява и залязва зад меандъра и може би единственото подходящо време е непосредствено след залез.

Следващата точка от плана ми е водопадът Докузак, които се намира на река Мечи дол, близо до Стоилово. Пътят към селото минава по реката, но отново не зърнах никаква табела. За щастие ме упъти някъкв селяни – водопадът се оказа досами пътя, близо до едно заведение. Малък, но разкошен. Водата, която идва от девет карстови извора, се провира между обрасли с мъх скали и ми напомня на каскадите на река Крка и Плитвишките езера, които съм виждала в Хърватска, разбира се в по-скромен вариант. И това не е случайно - подобни водопади се образуват само на карстови реки и езера, чиято вода е богата на варовик. Той се отлага по мъховете и водораслите, които растат по водоскоците и в резултат на това скалата постоянно нараства, образувайки чудни форми.

Неделния ден вече преваля и трябва да се прибирам във Варна. Реших обаче да да мина по пътя Малко търново – Царево, за да пресека източната част на Странджа. Едно след друго се нижат златисти дъбови гори и китни селца – Кондолово, Граматиково, Кости и Българи, където са запазени автентични нестинарски обичаи. В тази планина всичко е различно и някак самобитно. Дори архитектурата на църквите е специфична, таквато не съм виждала в никой друг край. Ъгловатаи, с висока кула, те по-скоро приличат на светска сграда, отколкото на православен храм. Вътре няма стенописи, а само наредени икони.

Голямо впечатление ми направи иконостасът в църквата „Св. Св. Кирил и Методий” в Кости – най-големият селски храм в Странджа. Дърворезбата му е красива и изящна, лишена от обичайната религиозна строгост. В центъра на композицията е Всевиждащото око, вписано в триъгълник, от който струят множество лъчи. Този символ зародил се в Древен Египет, използван и от масоните, е въплъщение на Божественото провидение, което тук в Странджа се усеща във всяка глътка въздух, в тайнствените горски сенки, в тишината и мъглите, които се стелят над билата.