Възможно е някои да се усъмнят, че такава нужда изобщо съществува. Красотата е нещо, което звучи толкова абстрактно и някак си отнесено, когато си гладен, жаден, нямаш дом или те мъчат болести и всякакви житейски несгоди. Ала тя е основна човешка потребност, която бързаме да задоволим веднага след като решим проблема с най-базисните си нужди.
Кой както и доколкото разбира красивото. Дори под формата на кич, който е огледало на духовната незрялост или осакатеност на душата, способна да стигне само до там.
Но не случайно и в най-бедния дом ще видиш ковьорче, покривчица, порцеланови дреболийки, наредени по шкафове и бюфети, картина, която всъщност не е никаква картина, а някаква си там полуизбеляла литография. Именно заради потребността си от красота садим цветя в градинката, отглеждаме ги в саксии вкъщи или ги топим във вазата. Обличаме се спретнато и красиво, подреждаме мебелите в дома си и ни се иска да са освен удобни, и хубави, каквото и да означава това. Заради нуждата от красота художниците рисуват картини, а хората ги купуват от незапомнени времена. Пак ние човеците се стремим да направим градовете и селата си подредени, естетични и съразмерни. Щастливият човек иска около него да и красиво, защото то е външен израз на вътрешното му състояние.
Най-малкото красотата ни изпълва с позитивизъм и благородство. Затова и тя е белег на цивилизованост. На изтънченост и духовност. За какво друго от древни времена народите са се надпреварвали да стоят архитектурни шедьоври, а богатите – в дворци да преминава животът им. И обратно – живот в грозна, ужасна обстановка озлобява и духовно обезобразява човека. Той става като скот.
Красотата е предпоставка за съществуването на духовен живот. Това е потребност присъща единствено и само на човека, тя е чисто човешко понятие – необяснимо, неизразимо. Знае ли, може ли някой да каже кое красиво? Сигурно едни ще отговорят – което е съразмерно, хармонично. И това ще бъде само нищожна част от красивото, защото едно нещо може да е асиметрично, артистично разхвърляно, уж невъзможно съчетаемо и пак да е прекрасно.
В най-широкия си смисъл красивото е вътрешно усещане, някакъв вик, сбъднато копнение, което идва от дълбините на нашата същност. Вероятно именно по тази причина и онова, което различните хора намират за красиво, търпи толкова вариации – дори взаимно изключващи се. Красивото е опит за материализиране на нашата душевна жажда за нещо си по-значимо, надхвърлящо бита и ежедневните ни базови потребности.
„Красотата ще спаси света“ е написал отдавна Достоевски. Истинският смисъл е, че ако светът по някакъв начин бъде защитен от злобата и разрушителните човешки стихии, то ще е само чрез позитивността и духовността, рожби на красивото.
