Всеки човек жадува за обич и внимание. Понякога по твърде странни начини. Обратни на логиката. Всичко в него крещи да бъде погален и успокоен, а външно - крясъците му съвсем не са метафорични, а напълно буквални, агресивен е. Или пък дръпнат и затворен точно, когато най-много му се иска да бъде гушнат. Нерядко така постъпват възрастни хора, които би трябвало добре да се познават и владеят, а какво остава за децата, които все още са далеч от това. При тях именно чистата емоция взема превес и в стремежа си към получаване на положителен знак от околните те подават напълно отрицателни сигнали. Ролята на родителя и въобще на възрастния край тях е да ги разчете правилно, за да отреагира адекватно. В противен случай проблемът може само да се задълбочи.

Кои са някои от признаците, че детето надава вик за внимание и обич? То непрекъснато е сърдито, недоволно, отговаря троснато и с кратки изречения. Отказва да споделя.

Раздразнително е, всеки опит за разговор се превръща в кавга за незначителни неща. Уж има някаква комуникация, но на практика се получава нейната противоположност. Изливат се думи, думи, които не дават никакви отговори. Демонстрира се враждебност.

Непрекъснати молби и призиви от страна на детето да си поговорите, вие те все заета, а когато все пак се стигне до „говоренето“, се оказва, че няма конкретен въпрос който да бъде обсъден. То просто иска вашето внимание.

Нервно е, почти безпричинно крещи. Това може да е знак за тревога и дори отчаяние по причини, които ние намираме за относително дребни. Появило се е, например, акне по лицето. Не минава и не минава, а детето ви иска непременно до петък ситуацията да се оправи. Тогава целият клас ще ходи на дискотека, а тези досадни пъпки бият по самочувствието. Как да не се отчаеш...

Детето ви стои затворено в стаята си по цял ден – гледа телевизия, виси пред компютъра, дори вечеря там. Ако продължи повече от няколко дни, е тревожен симптом. Това може да е бягството му реалността, неговото скривалище. Много вероятно е зад тази самоизолация да се крие проблем, за който то неистово да иска да говори с вас. И крещи в мълчанието си, с отсъствието си.

Важно е да чуем тези безмълвни или с истерично-кавгаджийски привкус викове. Да разчетем знаците. А не да реагираме първично. Вярно е, че сме изморени от работа, тревоги, отговорности. При този вариант вероятността да влезем в разрушителната спирала на скандалите и обвиненията, а едновременно с това и на отчуждението, е огромна. В повечето случаи в разговорите, в пълноценната комуникация се крие огромна сила. Поддържа се близост, търси се решение на детските проблеми, дава се другата гледна точка и тя показва, че почти нищо не е толкова зле, колкото изглежда. Освен това да го гушнеш, похвалиш или окуражиш върши толкова работа, колкото на човек му е трудно да си представи. Всъщност и на нас самите не ни ли се иска много често някой просто да ни прегърне, да ни каже, че всичко ще се оправи, да ни изслуша с разбиране. И това въпреки че толкова много вече сме преживели. При децата всичко е същото като се прибави липсата им на социален опит, повишената чувствителност и лесно накърнима представа за справедливостта.