
Разумът или сърцето?
Hera.bg
Светлана Чамова
Разумът или сърцето? Кого да слушаме? Този въпрос се поставя твърде често, когато става дума за значими лични решения. Приема се, че това са двата полюсни подхода – емоционалният или рационален избор. Зададете ли така въпроса, повечето хора се чувстват длъжни непременно да изберат едно от двете, като че ли е невъзможно истината да е някъде там по средата.
Ако отговориш, че избираш с разума, има опасност да излезе, че си пресметлив сметкаджия, на когото са чужди чувствата. Ако твърдиш, че решаваш със сърцето, ще те вземат за елементарен и повърхностен човек, който не се задълбочава много над нещата.
Предимството на рационалния избор е, че в него има логика. Направил си своя суот анализ с положителните и отрицателни страни на ситуацията и на тази база си стигнал до решението. То може да бъде аргументирано. Затова звучи много по-убедително от взетото под напора на чувствата. Ала често пъти при избор, направен с разума, тръгваш срещу собствената си същност, срещу онова, което ти подсказва вътрешният глас. Разумът с безбройните му доводи се опитва да го заглуши, но истината е, че душата си иска своето и страда от насилието, което й оказваме.
На другия полюс е да се вслушаш, както е прието да се казва, в гласа на сърцето. Ала какво се крие зад тази фраза? Много и различни неща. Ако става въпрос за чиста емоция и направо прихватничавост, действително е несериозно. Ако в любовта си взел решение със сърцето, означава ли това, че си жертва на чисто химични реакции в мозъка ти, че си бил подвластен на ендорфина – „хормона на щастието“ и прочие подобни вещества, чието действие така прилича на опиатите и те прави временно полубезумен. Никак не е изключено. Когато отрезнееш и дойдеш на себе си, може сам да се чудиш как си могъл да правиш подобни безумства за този очевидно незаслужаващ си човек. Не проумяваш къде ти е бил умът.
Това обаче е едната страна на медала. Другата е, че с „гласа на сърцето“ обозначаваме нещо различно. Не своите емоционални изблици, а оня глас на интуицията, който знае преди нас. Това не е някаква магия или свръхестествено проявление. То е толкова светкавичното обработване на информация на почти подсъзнателно ниво, при което за мигновение получаваме крайния резултат. Чудим се откъде идва безспорната истина, която ни диктува интуцията, защото сме заслепени от скоростта, с която протича процесът. И второ това е информация, изцяло съобразена с истинската ни същност, с желанията и нуждите на нашето вътрешно аз – не на маската, която сме надянали в поредната социална роля. Именно в този така наречен „глас на сърцето“ трябва по-често да се вслушваме. За да бъдем в съгласие със себе си, а не във вечен конфликт и насилие. За да сме щастливи и удовлетворени, а не мъченици на живота си. От това нямаме никаква полза. Постигането на това вслушване и вътрешно разбирателство може да се получи с много самовглеждане и самопознание. Спокойно и много честно, защото изкушението да излъжеш сам себе си, е огромно. Кои сме ние, от какво имаме нужда, как, къде и защо искаме да живеем... Правилно поставени въпроси и много откровени отговори при нашия вътрешен разговор със себе си може да ни извади от необходимостта да сме разпънати между разума и със сърцето. Вместо това, да изберем да сме в съгласие с тях.
Tази статия е достъпна в интернет на адрес: www.hera.bg/s.php?n=1891