Чувството за собственост по отношение на партньора или приемането му за даденост подлагат на изпитание всяка връзка, в която ги има. Не рядко проявяващият собственическо поведение дори не осъзнава, че го прави докато другият не се почувства засегнат и не го покаже. Партньорът „собственик” обикновено залита в една от двете крайности:

Ти ми принадлежиш и никой друг няма право да те има

Под това имане често се подразбира всеки разговор с представител на противоположния пол, случайна размяна на погледи, не дай Боже – танц…
Потърпевшата половинка е подложена на строг контрол и ограничения, а всеки съмнителен жест се тълкува, като потенциална изневяра. Ако ревнуваният няма нищо против да бъде ревнуван, лошо няма. Проблемът идва, когато започне да му става тесничко около врата от задушаващата „любов” на другия. За да разхлаби хватката не би било зле да поработи върху самочувствието на любимия човек, защото прекомерната ревност всъщност е израз на дълбока несигурност. Ласките и комплиментите биха могли да свършат работа, ако са искрени. Понякога не бива да се прекалява и с това. Най-добре ще бъде, ако на ревнивеца му се покаже любов, но и неприемане на ограничаването на свободите. Той сам би трябвало да се осъзнае и да поработи над себе си.


Ти ми принадлежиш и аз вече няма нужда да полагам усилия за да ти се харесам
Тук става въпрос за приемането на другия, като даденост – нещо, като обичайна част от интериора на жилището, за която рядко се сещаш и почти не ти прави впечатление. Човек може лесно да се самоопредели дали спада към този тип партньори, отговаряйки си на следните въпроси:
Казвам ли и показвам ли на човека до мен, че го обичам?
Правя ли му изненади?
Грижа ли се за себе си?
Поддържам ли се в добра форма?
Обличам ли се добре?
Спазвам ли добра хигиена?
Интересувам ли се от живота на партньора си извън връзката и от неговите интереси?
Опитвам ли се да го съблазнявам или просто си искам близост, както си искам хляб от магазина?
Споделям ли с него личните си интереси и вълнения?

Сигурно всеки се досеща, че преобладаващите отрицателни отговори би трябвало да означават една незаинтересованост от другия, която, ако продължи твърде дълго би хронифицирала и би задушила любовта с бездушието си.
Понякога в дългогодишна връзка превес във вниманието на партньорите вземат грижите за дома, децата, сметките…
Любимият, неговите чувства, мисли и желания остават на заден план и докато двамата спят всяка вечер с опрени една в друга възглавници, в даден момент се оказва, че всъщност са по-далеч един от друг отколкото предполагат.
А любовта не е константа.

Любовта е като не порастващо дете, което е създадено след акт на единение между любовта на единия и любовта на другия. Тя се ражда, съществува, ликува, страда, развива се и умира. Тя се нуждае от грижите на своите двама родители – нейната любов и неговата. Ако дори единият не полага старание и нежност в отглеждането й тя може да загине. Ако единият спре за по-дълго, другият рано или късно ще се умори.

Този начин на възприемане на любовта, като нещо преходно, се доближава до идеята на гениалния Стив Джобс да се помни преходността на живота и да се действа така, като че може да приключи съвсем скоро. Като се имат предвид житейските му успехи, които както той не веднъж е казвал се дължат на мислите и действията му, обосновани точно на това схващане, сигурно е правилно да се следва този път.
Пак по отношение на успехите в живота психоложката Карън Хорни твърди, че по-голямата част от това, което хората определят като провал, е функция на оттеглянето на отдадеността.
Ако отнесем думите й към отношенията в една връзка и възприемането й от партньорите като провал, най-вероятно този провал е следствие от приемането на другия за даденост, т.е. оттеглянето на отдадеността.