Всеки родител иска най-доброто за детето си. В старанието и себераздаването не рядко той стига до крайности. И намира като полагаща се за усилията му награда неговото дете да бъде „най“ във всяко отношение. Ако не е – започват критиките, недоволствата, а при поотрасналите вече деца, и упреците – „аз правя толкова много за тебе, а ти как ми се отплащаш“. Често родителско очакване е детето му да го надмине в своята житейска реализация или да не е по-долу. Когато всички тези неща не се случват, родителят започва да критикува, да недоволства и да притиска рожбата си.

Всичко е в количеството, подхода и баланса. Кодовата дума в проблема „много критични родители“ е „много“. В премерената критичност, когато е съчетана с похвала за всеки макар и малък успех, с подкрепа в начинанията, но и изисквания в балансирана форма – няма нищо лошо. Пълната безкритичност би могла да породи леност и инертност у детето. Ала преди всичко по тази тънка нишка трябва да се придвижваме внимателно, съобразявайки се с характера и личността на детето. Първо и безусловно трябва да зачитаме неговите желания, а и способности, личните му амбиции или отсъствието на такава. Да проумеем, че то е отделна личност, а не наш придатък. То не съществува, за да осъществи нашите несъстояли се мечти, а има свои или ги търси и времето е, което ще покаже. Майката работи като медицинска сестра, но неслучилата й се мечта е била да стане лекар. Работи заобиколена от медици, възхищава се от тях. Идеалът й е да види своя син в тази прекрасна роля – с бяла престилка, излъчващ респект и благородство. Ала гимназистът не е достатъчно добър по предметите, с които трябва да кандидатства, макар че денем и нощем се затваря да учи в усамотение на тавана. Следват упреци, непрекъснати прояви на недоволство, докато тлеещият дълбок конфликт и неудовлетвореност не прераства в най-ужасното и трудно обяснимо насилие – в пристъп на ярост момчето убива майка си. Това не е измислен филм на ужасите, а истински случай, гигантска лична трагедия в един български град, широко тиражирана в медиите.

Прекалената критичност на родителите често може да е съчетана и с прекомерна покровителственост. Обяснението е просто – детето никога не прави нещата, „както трябва“, затова родителят се захваща вместо него – да му покаже как изглежда съвършенството. Макар че - има ли такова? Забравя се, че колкото повече извършваме дадено действие, ставаме по-добри в изпълнението, изнамираме собствен подход, правим нашите си малки открития и рационализации, развиваме се, порастваме. Действието на принципа на пробата и грешката е част от растежа. В старанието си да предпазят детето от своите собствени грешки, да му осигурят безоблачен живот, те го лишават от най-важното в живота – да се учи в действие. Няма начин, колкото и да обичаш някого, да го предпазиш от усилието, разочарованието, болката и страданието в този живот. Те са неразделна част от успеха и радостта. Щастието преминава задължително през изпитания - за да го оцениш като такова, за да имаш база за сравнение. Болката и усилието са навсякъде около нас, но те не правят живота ни непременно и единствено по-лош. В конкретния момент – да, но не и като цяло, защото наученото от грешка най не се забравя. Плюс и минус са неразделни знаци. Раждането на дете е болка, но и най-голямо щастие. Постигането на успех в учението и професията е резултат от значимо усилие, безсънни нощи, упорит труд. Любовта е вълшебна, но кой се наема да каже, че е само низ от положителни емоции – в нея има върхове и спадове, отрицание и приемане на другия човек, нараняване и прошка, разочарование и очарование. Когато в този конгломерат от противоположности тя оцелее, значи именно тогава е дълбока и истинска.

Прекалената родителска критичност може да избие в няколко посоки:

Деца бунтари, пълни отрицатели на родителското мнение, които в опита си да заявят своята идентичност, не се вслушват и в разумни съвети. Това може да ги доведе от наистина драматични житейски провали, престъпност, наркотици, злоупотреба с алкохола.

Безволеви, премного послушни, неспособни да взимат решения, хора без собствено мнение в усилието си да угодят на вечно недоволните родители. Едни непораснали деца.

Хора без самочувствие, разяждани от комплекси, че не са това, което се е очаквало и се иска от тях, с две думи – живеещи с дамгата, че са се провалили.

Така че границата е много тънка и деликатна. Достатъчно взискателни към детето си, а не сляпо възторгнати на принципа „моето гардже е най-най“. Но не и прекаляване с критиките, защото и двете крайности могат да го провалят за цял живот. И дори няма да разберем за зловредния си принос.