
Следите остават
Hera.bg
Натали Петкова
Всеки се опитва да остави следа след себе си. Колкото и тривиално да звучи. Често си мислим, че за да стане това трябва да направим нещо велико - да спасим човешки живот, да изобретим нещо, касаещо цялото човечество, да направим нещо значимо... както героят в Йовковия разказ “Песента на колелетата” Сали Яшар, който мисли “…че е длъжен да направи някакво голямо благодеяние, истинско безкористно благодеяние, което да засегне повече хора, да надживее много поколения. Това, което мъдрите побелели старци, които той някога беше слушал да приказват, наричаха себап.”
Но всъщност никой не знае, коя е следата, която ще остане след него. Защото всяко наше действие или дума са важни. Те влияят на хората около нас, носят им спокойствие и любов или ги съкрушават и съсипват живота им. Всяко действие е от значение. Може би няма нужда да спасявате човешки живот, но подкрепата, която давате на децата си, онази любов, с която ги дарявате, тя ще остане завинаги с тях и ще ги направи по-добри хора и родители в бъдеще.
А всъщност може би срещите ви с милата възрастна дама от долния етаж, отделените минути, които прекарвате с нея, говорейки за времето, сметките, внуците или други ежедневни неща, са онова дело, което ще я накара да се чувства не толкова самотна. Ще й помогне да преодолее тъгата. А вие може и никога да не разберете колко важна сте били за нея в този момент и как е очаквала срещите ви.
Някои от професиите, които упражняваме като че ли ни дават измамното спокойствие, че оставяме следи у хората – учители, лекари, журналисти, писатели, музиканти… Но всъщност следата я оставя човекът. Помислете си, помните само добрите учители, а други сте забравили.
Може да не работите професия, която така видимо и пряко да оставя следи у хората, може дори и да нямате касателство с хора, а просто да се занимавате с документи, например. Но зад всеки документ мащабно погледнато стои човек. Ежедневните решения в работата ни, може би не са някакви значими, но винаги се отнасят по един или друг начин до хората. Никога не знаем как биха повлияли на техните съдби.
Или пък, например, сте архитект. Получавате поръчка да направите проект на голяма, обществена сграда. И си казвате това е моят шанс. Тя ще остане и след мен. Влагате в нея всичко. Жертвате време, почивка, мигове прекарани със семейството си. И накрая завършвате строежа. Мислите си как той ще остане и след вас и поколения ще свързват името ви с него. Убедени сте, че това е делото на живота ви. Но годините минават и не след много например 30-тина години, когато вие сте в края на житейския си път се оказва, че сградата трябва да бъде разрушена, защото е неефективна или влиза в други планове. Помислете си, случва се често. В последните години съборихме толкова много сгради.
Но има го и обратният вариант. В миналото заможен търговец решил да си построи дом. Харесал при пътуванията си в Европа, как там поставят върху фасадите на къщите си най-различни фигурки. Решил да постави такива и върху своя дом. Години след това се оказва, че тази негова къща е архитектурен паметник в центъра на града и там водят ученици и студенти-архитекти, за да им показват как с нея започва нова школа, епоха или течение. Човекът е нямал и най-малка представа, за мащабите, които ще придобие това негово желание – да постави красива фигура върху фасадата на къщата си. Или пък е решил да даде шанс на онова младо момче, което в последствие става голям скулптор и къщата на търговеца остава в историята като първото негово произведение.
Никой не знае, и това му е хубавото на живота, коя следа ще остане след нас, кое е онова гръмко звучащо - дело на живота ни, което може да бъде обикновен жест, написан набързо коментар във форум, добра дума, подкрепа, която някога сме дали на приятел или непознат човек... И може би и ние като Сали Яшар ще прозрем, че малките камъчета по пътя са важни, че дребните наглед дела, са онези - значимите. И неговите каруци, които пеят по пътищата, са всъщност неговия себап.
“Аллах! - пошепна той и се улови за челото. - Аз съм бил сляп, аз съм бил глупав! Каква чешма и какви мостове искам да правя? Себап! Има ли по-голям себап от тоя, който правя? Каруци трябва да правя аз, каруци!”
Tази статия е достъпна в интернет на адрес: www.hera.bg/s.php?n=2119