Живял, далеч от шума на големите градове, един възрастен самурай. Славата му на добър войн и мъдрец привлякла много ученици, които искали да попият от мъдростта на учението му.

Но славата му привлякла и войн, млад, силен, дързък. Опиянен от идеята да победи в поредната битка и толкова славен самурай. Известен с безскрупулността си, прочут с техниката на провокацията, в която всеки, който поддаде пръв, бил контраатакуван внезапно. Въпреки молбата на учениците си да не го прави, старият самурай се съгласил да се впусне в битка.

Утрото напредвало, с блага усмивка и тиха крачка учителят пристъпил на площада. Младият войн вече треперел от ярост, започнал да сипи обиди, да хвърля камъни и да плюе стария войн в лицето. С часове не спирал да кълне и изговаря ужасни неща за него, за делата му, та дори за предците му. Но старецът стоял невъзмутим с усмивка. Вечерта сварила младия самурай унизен от неуспеха си.

Въпреки победата, учениците не можели да разберат, защо учителя им търпял такива унизения, щом можел само с едно изречение или замах с меча, да срази своя противник. Или пък не можел? А просто бил страхливец? Но не го ли било срам да се показва толкова слаб пред всички - чудили се те.

- Защо не отвърнахте, учителю?

- Щом някой дойде при теб с подарък и ти го приемеш, чий е подаръка? - попитал учителя

- Става вече твой - веднага отговорили учениците

- А ако някой дойде при теб с подарък и ти не го приемеш, чий тогава е подаръкът?

- На този, който го е донесъл! - отговорили учениците

- Това се случва и със злобата, обидите и гнева - казал учителя. Не ги ли приемеш те остават да принадлежат на този, който ги носи със себе си.