Според психолозите децата в семейството се чувстват отговорни за щастието на своите родители. Ако вкъщи има непрекъснати дразги, ако мама и татко не са в състояние да решат лични или семейни проблеми в продължение на години, ако единият (или и двамата) са зависими от алкохола, наркотиците или са подвластни на други вредни зависимости, ако се държат зле с децата си и ги пренебрегват, то именно децата се чувстват виновни за всичко това и поемат отговорността за нещастието на своите родители. Те често съзряват на една твърде крехка възраст и сякаш детството им е лишено от нормалните детска непринуденост и радост от живота. Развиват прекомерно чувство за отговорност, което поставя като първи приоритет щастието на възрастните, а след това техните собствени потребности.

Такъв феномен се наблюдава в семейства със сериозни проблеми, но често и в такива с привидно „нормални” отношения. Ако единият родител отсъства емоционално или се води непрекъсната борба за надмощие между двамата, ако диалогът между мама и татко е силно нарушен, то детето отново живее в среда, която предразполага към развиване на свърхотговорност. Често се случва и при деца на разведени родители. Понякога, в такива случаи върху детските плещи ляга отговорността да запълнят празнината от липсващия в двойката. Да кажем на едно 6 годишно момченце „Сега ти си мъжът в семейството” е огромно бреме за него. Свърхотговорност развиват по-често най-големите деца в семейството, към които отношението е като към родител спрямо по-малките.

Свръхотговорни деца може да бъдат отгледани и, когато родителите са двама, но не умеят да обсъждат проблемите помежду си. Тогава децата се чувстват отговорни не само спрямо „довереника си” – този от двамата, който споделя с детето, но и към щастието на двойката като цяло.

Ако ситуацията в семейството попада в някой от горните случаи, то родителите могат да направят няколко неща, за да я балансират и създадат по-здравословен климат за детето:

Да насърчат детето да прекарва повече време с връстници, а не с възрастни хора;

Да създадат широка стабилна основа от социални контакти;

Да признаят чувството за отговорност на детето: „Знам, че се притесняваш. Аз също съм в подобно състояние, но щом има с кого да поговоря, съм сигурна, че нещата ще се подобрят.” вместо „Не се тревожи. Всичко ще е наред”.

Добре е да се обърне внимание на няколко симптома, които подсказват склонност към свърхотговорност:

Предпочитания към компанията на родителя/ите вместо тази на децата;

Разрушително или агресивно поведение в детската градина или училище;

Разсеяност към задълженията и договореностите в семейството и навън;

Склонност да се предизвикват спорове и конфликти. Бунт при тийнейджърите;

Затвореност, вялост, но и някои психосоматични прояви като главоболие, болки в стомаха, гърба и раменете.

С една дума децата фигуративно „се прегърбват” под чуждо бреме, за да се превърне това в устойчива черта на характера им, особено ако състоянието е продължително. Много от психотерапевтите са песимисти относно възможностите да се „излекуват” децата от свърхотговорността. Ако детето дълго е потискало своето собствено АЗ за сметка на потребностите на родителите си, то това се превръща в неговият начин да се чувства ценно за другите.

Задачата на възрастните около него е с огромно търпение да възстановят баланса между отговорността му към самото него и тази към другите, да насърчат себеуважението му за сметка на грижата към възрастните, защото именно вътрешната стабилност е най-здравословната нагласа за един спокоен и разумен поглед към живота.