Религия, философска система или секта, окултизъм или езотерична трактовка на християнството, Бялото братство и учението на Петър Дънов събуждат любопитство не само сред българите, но и в чужбина. Освен у дома, те имат своите последователи във Франция, Русия, Полша, Литва, Англия, Шотландия, Швейцария, Португалия и Италия.

Около „бялата” тема се шуми обикновено около 19 август, когато е Новата година според това учение. Тогава на платото край езерото „Бъбрека” на Рила се събират хиляди негови привърженици и ознаменуват събитието с паневритмия, музика и молитви. Картината наистина е впечатляваща с огромните концентрични кръгове и хората, облечени в бяло, които посрещат слънцето.

Учението, което създава Петър Дънов, е една доста усложнена система от възгледи, разработена в повече от 4000 негови текста. Освен понятия като любов, мъдрост, добродетел, истина, правда той дава и съвсем конкретни предписания за начин на живот, хранене, обличане, лекуване, възпитание и т.н. Музиката, дихателните упражнения и движението са неразделна част от него.

Петър Дънов, наричан още от последователите му Учителя и Беинса Дуно е роден пред 1864 г. в с. Хадърча, което тогава се е намирало в рамките на Османската империя, а днес се нарича Николаевка и е във Варненска област. Баща му е първият български свещеник във Варна, а по майчина линия Петър Дънов е роднина с Атанас Георгиев – български деятел за църковна независимост. Учи в родното си село, после в Петокласна мъжка гимназия във Варна. По-късно завършва американското методистко училище в Свищов, където попада под влиянието на протестанството. През 1888г. заминава да учи в Методистката теологическа семинария Дрю в щата Ню Джърси, а по-късно - в Бостън, като една от дипломите му дава възможност да практикува медицина. В последствие се завръща в България и застава в центъра на духовно общество, което прераства в известното Всемирно бяло братство.

Освен привърженици и симпатизанти, учението му среща и своите врагове основно по въпроси, свързани с християнството и отклоненията от Никейския символ на вярата, като е обявено от църквата за ерес.

Любопитно е, че много световни знаменитости се сочат за негови последователи - кардинал Джузепе Ронкали, по-късно избран за папа Йоан XXIII, Алберт Айнщайн, Пако Рабан и др. На много имена от българската история също се приписва близост с това учение, като Цар Борис ІІІ, министри, банкери, хора на изкуството и науката, афиширали или не своя афинитет.

Макар и с някои поставени под съмнение възгледи, сред безспорните постижения на тази школа са голяма част от вижданията по отношение на отглеждането и възпитанието на децата, които се оказват в удивителен синхрон с много модерни педагогически школи. Да растат обградени от обич, да се поддържа „топла връзка” между ученици и учител, да се избягва насилието срещу детската природа в името на „благородни” мотиви, да се разчита на доброто, което детето носи в себе си са сред принципите на т.нар слънчева педагогика. Тя развива възпитателна система, основана на близостта с природата, музиката, изкуството и свободно развитие на способностите, като всяка форма на дисциплина и ред се основават на доброволно изпълнение, а не на принуда. Здравословното хранене, движението и дишането са нещата, които предпазват децата от замърсителите на съвременната цивилизация.

Ето няколко препоръки, които се дават по отношение на хората, занимаващи се с възпитание на деца:

„Най-напред родителят и учителят трябва да знаят закона да бъдат весели. При влизане в училище учителят трябва да се разтовари от всички тревоги /лични и семейни/ и да влезе със сияеща усмивка. Да бъде човек весел е нещо духовно”.

„Учителят, когато влезе при децата, трябва да участва в живота им – тогава те си отварят сърцата и той може да работи върху тях и да ги учи. Един учител се намира в трудно положение, когато работата му е монотонна….А пък има много начини да се внесе разнообразие”.

„Когато отида при някое дете, аз участвам в игрите му и внимавам какво ми обяснява. Сега при възпитанието преждевременно правим децата старци. А те трябва да преживеят детинството си: оставете ги, нека си поиграят и да се радват на тези крилати дни…”

„Не бий непослушното дене, а само го потупай по гърба. Идва ти едно неосъзнато желание да му удариш плесница, но се въздържай…Изобщо децата искат да ги обичат- когато учителят ги обича, те са готови да направят всичко заради него.”

„Децата трябва да се занимават с музика и изкуство, за да имат леки преходи към духовното”.

„В бъдеще, ако искате да възпитавате малки деца правилно, можете да ги възпитавате прекрасно с музика. Даже най-упоритите, най-своенравните деца можете да възпитавате с музика.”

„Никога не говорете в отрицателни форми: „Не прави това, не прави зло!” А казвайте: „Прави добро!”. Вместо „Не лъжи!” кажете „ Говори истината!”.

Принципите на отглеждане на децата наистина звучат актуално, макар да не противоречат на голяма част от основите на класическото възпитание по математика, музика, изкуство, природа и живи форми. Привърженици или не на учението на Петър Дънов, хората днес се обръщат към много „по-меки” алтернативи на възпитание в сравнение с предишните поколения, при които пошляпването, наказанието и дори жестокостта са били в реда на нещата.