Толкова сме свикнали да бързаме, че понякога и да не ни се налага, отново бързаме. Навикът да препускаме е като инерцията, която набраната скорост дава, и е още по-изтощаващ и от самото бързане. В повечето ситуации, дори да не трябва да правим нещо спешно, ние продължаваме да бъдем припряни, било защото околните също „хвърчат“ или просто защото ни се иска да приключим по-скоро започнатото.
Така обаче, живеейки като на филм пуснат на бързи обороти, изтъркваме лентата от пренавиването, пропускаме наслаждението от самия път и изморяваме организма си. Въпреки непрестанното цепене на секундата на осем, не ни остава дори една осма от нея, за да се запитаме „Как можеш да нямаш нещо, което никога не ти е принадлежало – времето?“.


Когато скоростта има значение

Вярно, бързите действия и навреме изиграните карти са важни. В тези ситуации, в които сме притиснати от времето, бързата реакция ни спасява. Скоростта може да ни открие възможности, които иначе бихме изпуснали. Тя е фактор, когато:

гоним срокове (по-точно те ни гонят)

искаме да уловим възможност, която е въпрос на време

от бързото приключване зависят бъдещите ни планове

И все пак, като всяка крайност, и тази с профучаването през разни действия и неотложни ангажименти, вместо да помогне, може и да обърка нещата още повече. Бързината много често е за сметка на качеството. В суматохата на действия със скоростта на светлината пропускаме детайли, невнимателни сме, понякога груби към другите и към себе си и най-важното прелетяваме през собствения си опит. От толкова много бързане мислите ни сякаш нямат време да останат на едно място, в покой, тук и сега, да се насладят на момента.


И костенурката се шмугна в храстите...
Всичко си има време за узряване и то трябва да му се даде. Пренавитите механизми рано или късно изскачат и то в неочаквани посоки. Освен да сме много добри в овладяването на  светкавични движения, реакции и мисли, трябва и да знаем кога да спрем. И то не бързо, за да не поднесем. По-добре по-малко свършени неща, но прекарано в будност и осъзнаване на това, което вършим, време, отколкото претупани действия и резултати. Естествено това не значи, че трябва да се влачим, просто ни напомня, че нищо прекалено не е хубаво. Защото ако приемем за даденост и се съобразим с всички неща, наречени от другите или от нас самите “спешно”, след толкова бързи реакции ще ни трябва бърза помощ накрая.

Бързай бавно
Три правила, към които си струва да се придържаме, колкото и невъзможно да изглежда:

Отдай се на нещата изцяло. Едно по едно, без да носиш товара други несвършени неща със себе си или да се напрягаш с мисли за следващата задача.

Прави нещата рано/навреме. Когато закъсняваме се чувстваме забързани, заети и пренапрегнати. Ще си направим огромна услуга ако не вършим всичко в последния момент. Последния?!

Спазвай ритъма си. Ако си позволим да не бързаме постоянно, а да следваме естествения си ход, нещата ще са по-лесни. Ако ние самите не осъзнаваме и не създаваме своя ритъм, то нещата около винаги ще ни се виждат хаотични и припряни.

В заключение, всички казано дотук може накратко (не набързо) да се събере в една мисъл на Лао Дзъ: "Природата не бърза, но успява да постигне всичко."