Това е обичта, която поема дългия път от една страна

за да измине хиляди километри до друга
.
Да прекоси море или океан за да е там, къде обича сърцето.

Оставя майка и баща за да се врече безусловно.

Обичта, която поема риска сляпо въпреки незнайния изход.

Това е и обичта на голямата скрита надежда.

Да обичаш въпреки стената срещу теб.

Това са дълбоките мътни мечти за онези неизживени млади копнежи.

Обич е и когато много боли.

Когато решиш да напуснеш заради някой и нещо,

заради теб дори, отново е обич.

Дори пред Темида изправен ти пак си от някой обичан.

В безсъница, в болест, в съня си ти пак да обичаш.

И в страх, пак без страх да обичаш.

Не виждаш, не чуваш, но чувстваш, че можеш да даваш и обич да имаш.

Да искаш, да нямаш, но въпреки всеки и всичко ти пак да обичаш.

Детето, младежа, жената, бащата, и баба, те пак се обичат.

И раждайки в болката силна, силно отново обикваш.

И в празник и в делник, пред гроба безсилен пак сили намираш за обич.

Пред Бога, пред Буда, в Аллаха до кръв се обричат от обич.

По релси да тичаш, върхът снежен съзираш, в маранята оазис от обич да блика.

През зъби да стискаш от спортната злоба и сълзи ти всъщност отново обичаш.

И в тъмно и тясно, пред пуста чиния, да вярваш, че обич ще имаш.

Загърбил семейство, пред фронта злокобен изправен, отнемаш животи, защото живота обичаш.