Тръгвайки към Западните Родопи винаги ме завладява усещането за един друг свят. Свят, в който минало и настояще се сливат, а природата все още е част от ежедневието на хората. За очите ми, изморените от сивотата на бетоните сгради и лицата на посърнали хора, гледката на величествените планини е зашеметяваща. Потъвайки в Родопите, оставям зад себе си цялата суетня на съвременния живот – прах, олелия, вечното бързане и фалшивите ценности.

Този път целта ми е село Могилица, разположено на 25 км. от гр. Смолян. Там се намират Агушевите конаци, най-великолепното творение на родопската архитектура. Турската дума „конак” в този случай означава замък. И действително построените през 1835 г. палати на Агуш Ага са били най-голямата феодална сграда на Балканския полуостров за своето време.

Тръгвам за Могилица от гр. Смолян. До селцето има обществен транспорт, което не винаги е даденост тук в Родопите. Ако пътувате с кола тръгнете от кв. Райково по пътя за Рудозем и след около 3 км. завийте в отбивката към Смилян – единственото място, където се отглежда прочутият смилянски фасул. На входа на селцето, което е само на около 20 км. от границата ни с Гърция, има пост на Гранична полиция. Така че, не забравяйте личните си карти. Оттук до Могилица ви дели само още едно населено място – село Кошница.

Очаквайте да бъдете завладени от живописния колорит и топлотата на хора. Те сякаш са готови да ви отделят всичкото време на този свят. Раздразнението и нетърпението, което сме свикнали да проявяваме в ежедневието, изглеждат неуместни в тази атмосфера на спокойствие и толерантност към другия.

Места за нощувки в Могилица има много. Къщите са изключително спретнати и изобщо цялото селце е далеч от неволната ми представа за изоставено и затънтено място. Все пак не забравяйте, да оставите повечето от претенциите си у дома. Хората тук живеят просто и естествено и не очаквайте да ви предложат условията на пет звезден хотел. Аз избирам да нощувам в къщичка точно срещу Агушевите конаци. Радвам се на голям лукс, защото стаята ми има собствен санитарен възел. Но тези подробности започват да ми изглеждат маловажни, защото съм вече магнетично привлечена от сградите на конака.

Само след минута съм вече там, но портите са заключени. От моята хазайка знам, че една от наследничките живее вътре и ако е разположена, ще ми отвори да разгледам. Агушевите конаци са реституирани през 2001 г. и оттогава са официално затворени за посетители. До този момент са били стопанисвани от държавата със статут на паметник на културата. Именно на това се дължи доброто им състояние. Сградите са били реставрирани в продължение на 20 години изцяло с автентични материали.

На мен обаче въпреки дългото хлопане никой не ми отваря и разочаровано се отправям към туристическия център. Тук вече имам късмет. Уредничката е искрено трогната от интереса ми и заедно тръгваме към конаците. Затваря информационния център и е готова да ми отдели толкова време, колкото ми е необходимо. Признавам нищо не знаех за историята на това място, но тя започва да ми разказва.

Агуш Ага бил най-богатият и влиятелен човек по тези места. Искал да построи невиждан дотогава палат за голямото си семейство, като комплекс от три отделни конака – по един за всеки от синовете си. Строежът отнел повече от 20 години. Според легендата изключителната архитектура е сътворена от неизвестен родопски майстор. След като конаците били готови, Агуш Ага отрязал дясната му ръка, за да е сигурен, че никога повече няма да бъде създаден подобен шедьовър.

Конакът изненадва със съчетанието на традиционен родопски стил и находчиви хрумвания за организиране на бита. Още във двора на първата сграда виждам система от въртящи се долапи. По този начин жените от конака можели да дават храна на работниците без да се виждат лицата им и без да е необходимо постоянно да се забулват.

Уредничката на туристическия център ми съобщава, че сградите имат 221 прозореца, 86 врати и 24 комина, а цялата площ на конака е 4 декара. Стаите са изпразнени от покъщина, но въпреки това потъвам в атмосферата на отминали времена и сякаш долавям животът, които е кипял тук.

Във всяко помещение има камина. Натъквам се и на вътрешна тоалетна, дори баня. Въпреки екзотичността й, установявам, че вътре нищо не липсва, освен, разбира се, течащата вода. Дори има отделни кабинки, които напомнят на многокрилен гардероб. Предназначението на някои от приспособлението в конака все още не е изяснено. Неизвестно е и защо една от стаите е с удвоени стени и врати. От нея също така могат да се подслушват разговорите в горната стая.

Трите сгради са опасани от общ зид. В югоизточният край на конака се извисява висока, красиво изрисувана кула. В основата си тя е кръгла, а в горната си част – квадратна. От нея обитателите можели да видят отдалеч всеки, които се приближава до палата. Говори се, че Агуш ага построил тази кула за един от синовете си, който е бил морски капитан. Разболял се и повече не можел да плава, но приличната на фар кула му напомняла за морето.

През кратката си обиколка на Агушевите конаци сигурно съм пропуснала множество малки, но неповторими детайли. И все пак съм благодарна, че се докоснах до тяхната завладяваща феодална атмосфера. В момента, заради неразбирателства между всичките 13 наследници на Агуш ага, конаците са затворени и бавно се рушат. Тая искрената надежда това да е временно. Защото без тях миналото по тези места би си отишло безвъзвратно.