За градските символи

Hera.bg

Десислава
Всеки от нас е „отнякъде”, като невинаги рожденото място съвпада с мястото, където сме израснали, а още по-малко – с мястото, в което живеем и работим. В моя случай: правена съм във Варна, родена съм в Горна Оряховица, израснах в Плевен, понастоящем живея и работя в София. И, честно казано, все се замислям, питат ли ме откъде съм... Ами..., от България :) Вероятно затова и до днес „у дома” за мен е мястото, в което сме със семейството ми, реалната локация не е така съществена.

През последните години имам възможност да пътувам и, срещайки се с различни хора, осъзнавам всеки път, че голяма част от живия живот у нас се случва далеч от столицата, и че много от „проблемите” на София не касаят хората от вътрешността на страната – но това, очевидно, е тема на друг разговор. Съзерцавайки красотата и неподправеността на природата ни, наскоро се замислих и за символите на по-големите ни градове. (Не, не става дума за безпризорните хора, за скитащите кучета, нито пък за мръсотията.)

Оказа се, че през средата на 2010г е организирана национална кампания за определяне именно символа на всеки от областните центрове. Резултатите, поне за мен, бяха отчасти изненадващи – защото в някои от случаите избраният символ не се припокрива с моите спомени и възприятия. От друга страна, аз поне не успях да открия събрани на едно място, изброени новите символи.


И така, ето какво успях да синтезирам.

Избраните символи на областните ни цетрове са съответно:

Благоевград: Квартал „Вароша” (според мен, паметникът и делото на Гоце Делчев имат първостепенното си място тук);

Бургас: Каменният мост/мостика (изненада ме този избор...);

Варна: Морската градина (смятах, че варненският символ е катедралният храм „Свето успение Богородично”; от друга страна – дано избраният символ просъществува и за децата ни, бидейки именно градина – а не строителна площадка/паркинг);

Велико Търново: Крепостта „Царевец”;

Видин: Крепостта „Баба Вида”;

Враца: Проходът „Вратцата”;

Габрово: Етнографски комплекс „Етъра”;

Добрич: Паметникът на Хан Аспарух;

Кърджали: Комплекс „Перперикон”;

Кюстендил: Делото на Димитър Пешев, римските бани (а и черешата; така и не успях категорично да разбера, съжалявам);

Ловеч: Покритият мост на майстор Кольо Фичето (и люляка, по моему);

Монтана: Язовир „Огоста” (а не, примерно, крепостта „Калето”?- междудругото, вече добре реставрирана и достъпна);

Пазарджик: Старата поща/Часовника;

Перник: Крепостта „Кракра”;

Плевен: Панорамата „Плевенска епопея” (и, разбира се, Водната каскада в центъра!);

Пловдив: Тепетата;

Разград: Архитектурен резерват „Абритус”;

Русе: Паметникът на свободата;

Силистра: Резерват „Сребърна”;

Сливен: Местността „Сините камъни”;

Смолян: Родопите;

София: Паметникът на Васил Левски, Паметникът на Патриарх Евтимий? (така и не успях да намеря окончателна информация);

Стара Загора: признат за реалния център на вселената (плюс липите в града);

Търговище: Парк „Борово”;

Хасково: Монументът „Света Богородица с младенеца”;

Шумен: Паметникът „Създатели на българската държава”;

Ямбол: „Безистенът”/ Покритото пазарище.

Призовавам тези от нас, които имат време и възможност да пътуват и опознават родината ни, заслужава си – много повече от странстванията на повечето от нас из най-близките чужбини. (Когато ходим в Гърция и в Турция – коя е причината всъщност? – морето. А защо ЧАК там, когато нашето море е тук, у дома?! За да разправяме, че сме били зад граница и колко неповторимо е било... Странна работа. И така, времето си минава и лека-полека осъзнаваме, че не познаваме собствената си родина; както и че децата ни не са посещавали и не познават изконни български светини и паметници.)

И накрая, все пак, отново по повод на символите - хубаво е, че са разнообразни: част от тях визират далечната и по-близката ни история, други - касаят съградени напоследък паметници на културата, трети са свързани с природни феномени.

А що се отнася до националния ни символ, знаем - въпреки яркото присъствие на маслодайната роза, киселото мляко, фолклорът, кирилицата, единният български символ е Мадарският конник. Дано българите знаем историята му и сме го виждали, но не само в учебника...

Tази статия е достъпна в интернет на адрес: www.hera.bg/s.php?n=2674