И на пазара на труда – място, където много поколения се самодефинираха и осмисляха, тук е техният провал. Искат да имат лъскав живот, но без много да работят физически и да извършват дейност в дълъг период от време. Повечето от тях предпочитат свободни професии, фрилансъри или на хонорари, 8- часовият работен ден е анахронизъм. В същото време много ценят труда си, държат да е добре заплатен, да поддържат висок статус, да разполагат с дълъг годишен отпуск, който глобализацията доволно ще уплътни с екзотична дестинация на другия край на света. Работодателите им вече ги наричат „примадони” – нарцистични, алчни, материалисти. Те са много практично ориентирани младежи, за съжаление, с недостатъчна квалификация, защото между образователната система и тях има непреодолим разкол. Затова в момента има бум на младежката безработица и в добре развити, социални държави. Ако изобщо тези младежи работят, то е, за да спонсорират ежедневието си, най- дългосрочните им спестявания са за годишният им отпуск или за едно „много яко лято на морето”. Но животът е повече от това...

Всяка поколение трябва да има обща кауза. Нещо, което го вдъхновява, дава му посока и осмисленост. Но при тях механизмът предшества смисъла – социалните мрежи и технологиите им дават възможността бързо да се организират. Което ги прави светкавична маса хора – доказаха го на Уолстрийт, виждаме го и по нашите улици напоследък, но това един в общия случай нихилистичен подход. Защото в бунта им към властта или корпорациите няма духовна подплатеност, а просто скука и самовлюбената наслада да бъде „лайкнат” в социалната мрежа. Повечето от тях не предлагат реална политическа алтернатива, макар да тръбят промяна, а другите тайно искат да са поне толкова богати, колкото са омразните корпорации от Уолстрийт, но не знаят как да го постигнат. Затова с много самочувствие коментират и се отбелязват в в социалните мрежи, в реално време, седнали на тротоарите. Това не е никаква кауза, а безсмислен бунт, фалшива духовност.

Технологиите направиха услуга на предишното поколение – бих казала, моето, но на тях изиграват лоша шега. Докато ние израснахме все още с книги и игра пред блока, технологиите дойдоха сравнително късно в живота ни, те растат от 7 годишни с най- новите джаджи с неограничени възможности. Карат ги да вярват, че с тяхната компетентност относно реалността, предимно виртуална, се изчерпва значимостта им като личности. Докато ние имахме възможността да започнем от друга, духовна отправна точка и технологиите да ни направят само по- успешни, да ги ползваме като средство за работа и пестене на ценно за работа време, днешните млади познават само тази точка. Критичното мислене им е чуждо. За оценки място няма. По отношение на технологиите дори показват признаци на пристрастеност – абстиненция, влошено емоционално състояние, раздразнителност.

Възможно ли е технологиите, Интернет, толкова да моделира цяло едно поколение, по начин, по който скоро няма дори да можем да си представим? Защото просто не ни се случва пред очите, а е виртуален, достъпът на който много скоро ще ни бъде и отказан? Толкова ли загубени са тези деца, въоръжени с най- новите джаджи на 7-8 годишна възраст? Аз вярвам, че не са. Виждам в класа на моята дъщеря надежди. Виждам надежда и в другите, по- големите. Виждам каузи – околна среда, наука, спорт, алтернативни енергийни източници. Виждам, че има деца, обърнати към духовните ценности, на които трудът не им е чужд и стъпват по земята. Не трябва да ги изолираме от връстниците им, те имат обща вибрация с това „копи- пейст” поколение, за добро или за лошо. Понякога се става човек, не в бунта срещу родителското, а срещу собственото поколение. И тези деца знаят, че Интернет е просто средство, което може да е невероятно полезно. Като всяко друго средство може да се използва за добро или за лошо. От тях зависи...