Днес или никога!

Hera.bg

Теодора Петкова
Казват, че не можеш да видиш отвъд избора, който не си направил. Самият път до нашите цели е нещо, което идва, за да ни обогати и в този смисъл отложените цели не са нищо повече от загасен потенциал, една затворена врата. Не че трябва да се надбягваме с желанията си, но е хубаво с действията си да се движим редом до тях. Когато не предприемаме нищо или ги оставяме за някакво далечно „после“ има опасност никога повече да не се върнем към тях.

После

“После” е някакво мистериозно място, където често си позволяваме да слагаме какво ли не. Когато нямаме сили да решим къде, кога и как ще пристъпим към нещо, (но от друга страна усещаме, че го искаме) се заблуждаваме, че решението е го оставим за по-подходящ момент, за после.
Най-често това „после“ е толкова голямо че побира всичко, с което не ни се занимава в момента, всичко за което се убеждаваме, че не сме достатъчно готови, всичко което си мислим, че ще почака. Така тази странна бездна се превръща в гарата на чакащите мечти, които обаче много рядко успяват да се отпътуват от нея.
И накрая, "после" е една утопия - място, което не съществува. И колкото повече пъти си го признаваме пред себе си, толкова повече свършена работа и постигнати цели ще оставяме зад гърба си.

Не, веднага!

Страхът от несъвършенство, боязливите погледи към мнението на другите, отказът от правото ни да бъдем спонтанни и да грешим - всяко едно от тези неща се промъква в различна степен у всеки, който иска да се захване с нещо ново, извън рутината. Преодоляването им означава да откажем да трупаме неща за после и да видим предимствата на това да действаме веднага. Какво пък, веднага и не толкова правилно е много по-приемливо от идеално, но после (т.е. никога).
Веднага е нашата единствена пролука, процепът, който сегашният момента ни предоставя и който с всяко отлагане става все по-тесен, докато не изчезне напълно.

Добре, но как?

Много е удобно да си казваш: „Е, за един ден нищо няма да стане. Ще пристъпя към това утре!“. Докато в един момент не видиш, че това се превръща в системно отлагане и заедно с него към въпросната задача се натрупват редица негативни мисли и представи.
За да нямаме чувството, че живеем живот със задна дата е добре да започнем да предприемаме някакви действия и то веднага.

Правенето на едно нещо на ден (ежедневно, без изключения и извинения), което отдавна събира прах в графата „После“, е най-полезният помощник в борбата ни с отлагането.

Първото нещо, с което трябва да се справим, е изкривената ни представа за това, което отлагаме. Да подходим към страха и несигурността си с разбиране и въпреки тях да направим първата крачка. Нищо не може да бъде постигнато за един ден, но първата стъпка е началото на нашето веднага.

Тази първа стъпка не е толкова трудна и ужасна. Тя просто е изграждане на навик, обратен на този с отлагането. С времето ще привикнем вместо да оставяме за „после“(помните ли, онова митичното), да си предлагаме решения, дори те на пръв поглед да ни се струват несъвършени, глупави или неработещи.

Така, веднъж обърнали гръб на отлагането, ще се озовем в съвсем нова и в някакъв смисъл работеща ситуация. Вече ще гледаме в друга посока и постепенно ще откриваме нови пътища и нови решения, отвъд вече направените избори. Съзнанието ни ще е свободно от сценарии за провали и ще е стои ясно пред реалните части на проблема и справянето с него.

Никой не обича да се занимава с изостанали задачи, които вече не търпят отлагане. Да си подреждаш деня и всекидневно да държиш на своето „Веднага“ не е лесно и изисква доста енергия и желание за справяне със ситуацията. Но по-добре да влезем в постоянно променящия се цикъл на взетите и изпълнявани решения, отколкото да се оставим на един порочен кръг от „консервирани намерения“.

Tази статия е достъпна в интернет на адрес: www.hera.bg/s.php?n=2728