На 4 декември си спомняме трагичния избор на едно обикновено 17 годишно момиче от Бургас - да напусне този свят. Но то завинаги ще остане като "слънчевото момиче" на българската поезия.

Сама пожелала да се оттегли от света, без той да успее да види целия й блясък на поет. Необикновената и изтънчена душевност, копнежът й към доброто, красивото, непостижимият блян за всеобща човешка любов през призмата на едно 17 годишно момиче, това ще я остави безсмъртна в сърцата ни. Дори и да не принадлежим на нейното смутно поколение, стиховете й винаги ще ни докосват с дълбочината на простотата си. Трудно е да се избере едно стихотворение, с което да я почетем, но в това тя е може би най себе си...


Слънчево момиче

В дланите ми каца слънцето червено –
добро и светло, като гълъб ален,
то сгушва се усмихнато във мене
и пулсът ми запява в миг запален.

Аз искам слънце цял живот да имам
и дланите ми винаги да парят;
да нося дъх на слънце негасимо
и буйно да горя, да не догарям.

И хората да гледат мен засмени,
да казват "Тя е слънчево момиче,
във вените й слънчево червени
дъхът на слънцето с кръвта й тича."

Аз искам, щом издъхна уморена,
то – слънцето – със мен да не изстине,
а светло като мойта кръв червена
да блесне над земи и над градини.

Да литне между хората щастливи,
за себе си и мен да им разказва
и аз ще бъда жива, вечно жива,
защото мойто слънце няма да залязва.