Съдба
Елисавета Багряна

През улиците здрачни, през къщите, стените,
през плачещия ромон на есенния ден,
през този град, погребан в желязо и гранити —
усещам, че ме чакаш — ликуващ и смутен.

Усещам твоя поглед, отправен в тъмнината,
усещам ти ръцете, протегнати насън,
усещам как се вслушваш за стъпките познати
и как сърцето трепва при всеки шум отвън.

И аз потрепвам с тебе. Незрими нишки вплитат
и теглят мойта воля, ръце, нозе, очи.
И повече не мисля, и тръгвам, и не питам
в какъв дом ще осъмна, къде е той и чий.


Вик
Блага Димитрова

Кога ще дойдеш ти? Когато си отида
и сетните ми стъпки отехтят далече?
Кога ще си със мен? Когато те зазида
сред четири стени самотната ти вечер?

Кога ще ме съзреш? Когато в друго рамо
притисната отмина със поглед във земята?
Кога ще ме зовеш? Когато видиш само,
че губиш ме - далечна, чужда, непозната?

Обичай ме сега, когато те обичам.
Когато твоя съм, жадувай ме, зови ме!
Сега простри ръце, когато ще дотичам,
че утре ще е късно и непоправимо!


Бе тиха нощ...
Дора Габе

Бе тиха нощ. В водите посребрени
оглеждаше се бледата луна.
На спещите листа сред тишина
замираха лъчите й разлени…
И ти до мен — и щаст’е, и тъга,
лъчи и мрак приплетени в душата —
и трепетно притисках аз ръка
до твоята… Не тупаха сърцата,
не дишаха препълнени гърди…
Какво мълвеше плахо тишината?
Що криеше и взора на луната,
насълзен под кристалните води?