"Слязох по стълбите. Сняг! Помирисах гъстия студ, примирената влажна скръб на земята. Зимата се бе върнала. Близна ме леденият мокър език на вятъра. Във въздуха виснеше ситен дъжд, който, докато стигне до земята, се превръщаше в сняг. Утре пак щяха да се нахвърлят върху жените: „Виждате ли се какви сте непостоянни!“ Март месец ми бе истинска инквизиция. Не можех да понасям тия плоски, всяка година повтарящи се шеги.

Хората не умееха да видят в тоя „женски“ месец родилните мъки на земята, която чупи ледовете си, бори се с дебнещи скрежове, с изкусително топли ветрове, с лъжливи разтопявания, с внезапни пристъпи на зимата, за да роди от недрата си живота.

Капнала от нервно изтощение, се прибрах. Чух как зъзнат зиморничави дръвчета. Изведнъж се сетих за подранилата череша, булчински накичена в цвят, която видях тая заран. Бе едно бяло чудо. Студът ще я попари в най-хубавия й сън. Била е твърде нетърпелива.

“Прибързала.”

Побиха ме тръпки-мразници. Връхлиташе ме студен вятър. Не можех да считам, че това бе моят щастлив ден. И аз прибързах да разцъфна. А се връщах попарена не от друго, ами от очевидността, че не съумях да създам най-хубавия си ден. Само с добри закани нищо не става. Денят изтече като необуздан порой през пръстите ми. Останах с празни шепи.

“Всъщност не аз улових деня, а денят — мене."”