Никога не мога да разбера, как родители извеждат децата на площадката "да поиграе на свобода", а не спират да сипят забрани: „Не ходи там”, „Ще се изцапаш”, „Ще се удариш”, „Не сядай на земята - студено е”, „Дръпни се от фонтана - пръска” , "Не взимай чужда играчка. Питам се, не виждат ли отчаянието в очите на детето, че и външният свят е поле на ограничения, опасности дебнат отвсякъде и най-страшното нещо на света е да си измокриш ръкавите. Защо не оставят детето си да бъде дете, да се радва на живота и да се чувства поне малко свободно да бъде това, което е? Отговорът е, много прост: Самозабравили са се във властта си.

“Не си ли приписваме твърде голяма власт над децата ни? Кое ни дава право да ги контролираме толкова плътно?”

Децата ни не ни принадлежат, те са ни дадени за много кратко време, защото полета им никой не може да спре и от моментът, в който са родени - те стават хора, не наши проекции. Затова по-добре да им даваме самостоятелност и да им показваме как могат да я използват. Но взимането на решения не се развива, ако постоянно ги наставляваме.

Как можем да направим едно дете уверено, ако непрекъснато ходим по петите му и му казваме какво да прави във всяка една минута? Та това е тяхното детство и то никога няма да се върне, нито този ден на площадката, нито урокът от падането от пързалката или сдърпването за играчката! Защо трябва да ги ограничаваме и оставяме да мислят, че детството е един твърде неприятен период, в който те правят само грешки, а ние сме там само да ги поправяме и назидаваме? Защо трябва да правим така, че да нямат търпение да пораснат и да се махнат от нас? Осъзнаването на всичко това, на деспотизма ни, породена от тревожност, вина, спомена от собственото детство, е първата малка крачка към щастливото детство и да, към щастливото родителство, но това осъзнаване идва от малките крачки всеки ден. А видим ли резултатите, ще крачим все по-смело.



Един ден на щастливите деца и родители:

Не ги карайте да ядат насила, когато не им се яде. Особено за закуска - сънени очички, бавни прозявки, затоплени, чорлави главици, а ние искаме да ги вкараме в бясното си темпо с готов норматив и ултиматум. Или им предложете и друга храна, освен тази, която отказват. Липсата на закуска не значи обаче кроасани и вафли. Изрази от сорта на „като не ядеш спанак, няма да ядеш нищо”, също не водят до нищо добро - храната става поредното ограничение, поредната липса на радост. Наскоро попаднах в ситуация, в която дъщеря ми настоя да ям кисело мляко с нея, а такова не съм хапвала от поне 15 години. Замислих се как ли се чувстват малчуганите, когато нямат избор или следва наказание.

Позволете им веднъж да се облекат и приготвят сами - знаем, че момиченцата особено, често стават доста взискателни към външния си вид, след като навършат 3-4 години. Защо все вие да съчетавате моделите и цветовете? Оставете това на детето си, нищо, че неговият вкус първоначално няма да ви допадне. Нали трябва да започне да се учи. А как да го стори, ако дори не знае какви дрехи има в гардероба си? Иска чантичка - да вземе, момчето иска количка за разходката - нека си вземе. Но да е ясно - който каквото взима - си го носи сам.

Пуснете ръката им. Все ни догонват нанякъде, все ги дърпаме плътно до нас и се дразним на всяка малка погрешна стъпка встрани. Вие не водите окован във вериги затворник, а собственото си дете. Пробвайте да пуснете ръката му дори, когато пресичате по-неоживените улици. То пак ще е до вас, ще знае, че трябва да е до вас, но няма да се чувства като някой, който трябва да бъде „мъкнат” постоянно. Разбира се, това може да направите, не когато дребосъкът е още на две и не знае за какво служи светофарът, но и не забравяйте да обяснявате отрано. Забелязала съм, че има родители, за които е по-лесно да кажат за светофара „малък си още да ти обяснявам", а когато си мислят, че е време то да е овладяло пресичането, да се ядосват, че не знае цветовете на светофара какво значат.

Включвайте ги в разговорите на възрастните винаги, когато са с вас. Вчера, в едно кафене, се загледах в детенце, което се опитваше да каже нещо на приятелката на майка си, която оживено разказваше някаква случка. Накрая майката направо му изкрещя да млъкне и да не се намесва в разговора на възрастните, а да си рисува. Нима това дете се е почувствало добре? Нима така се общува и по този начин се вдъхва самоувереност? Детето живее в своя свят, но той не е изключен от света на възрастните - то е пълноправна негова част. Мислите и чувствата му са не по-малко важни от нашите. Това важи и за случките, приятелите му. Как да схване кода на общуване, ако никога не се меси в нашите разговори. Особено важно е това, ако искаме от него да слуша докрай и да изчаква другия да приключи и тогава да се изкаже. Неизказаните "малки" думи водят до големи мълчания.

Дисциплината е важна, спор няма. Свободното дете не означава да е разглезено и да тиранства на свой ред. Във всяка свобода се крие сянка на ограничение, което е точно толкова, колкото да я дефинира. Вашата дисциплина работи за вас - тези родители и това дете. А ние постоянно се сравняваме, четем много книги или се оставяме на течението да оформи отношенията ни. Дайте му право само да избере наказание или награда. Децата могат да сбъркат размера, но бързо се научават кое колко струва. И нека наградите са нематериални, и нека наказанията да не са унизителни и публични. В мола бях свидетел, как в детски магазин детето два-три пъти поиска съвсем тихо играчка, а майката спретна гигантски скандал, последвано от безкрайно изреждане на наказания, а на финала вездесъщото: "Стига си ме излагал".

Оставете ги да скачат в локвите, да берат цветя и да ловят буболечки, защото те ще го правят още съвсем кратко време. Имат само няколко години да бъдат това, което са, да живеят в царството на вълшебствата и щуротиите. Нима искате да им го отнемете? Помислете само колко жестоко звучи! Не демонстрирайте единствено властта си, забравяйки за топлината на взаимоотношенията ви, която е най-важната. И ако в края на деня отидете на площадката, отклонете поглед за малко от него, пийте едно кафе, починете си. Детето ще се научи да се люлее само, ще качи и последното стъпало до пързалката и ще намери нов приятел. Това е неговата социална среда и има нужда да я владее, както ние - нашата. А ако все пак се нарани, не сте били наблизо да го предпазите - прегърнете го просто. понякога прегръщайки плачещото си дете, прегръщаме и детето в нас, което още плаче.


Докато постоянно наставлявах дъщеря ми, която вече е на почти пет, сега започнах дори да се дразня, когато непрекъснато ме пита дали може да направи нещо и какво трябва да избере в дадена ситуация. Да, определено е хубаво да те слушат и да знаеш, че имаш контрол над детето си и е задължително да е така, но не и постоянно да им отнемаме от енергията, опитвайки се да ги коригираме във всичко, защото те са отделни личности, а не затворници на нашите възгледи и прищевки. Защото накрая се оказва, че сме най-лошите майки не, защото им даваме да се катерят навсякъде, а защото ги пазим от всичко. Най-важното е да се освободим от страха, че ще им се случи нещо, защото точно той може да им отнеме незаменими преживявания - такива, каквито само те могат да имат.

Оставете ги да решават сами сега, защото точно сега могат да го правят много по-лесно, отколкото, когато пораснат. И ако сега им давате право на избор, в бъдеще много по-често ще се допитват до вашето мнение. Ако действате по обратния начин и не им позволявате да се почувстват порастващи и самостоятелни личности, а вечно наставлявани и укорявани и за най-дребните неща, не очаквайте след това да се съветват с вас за каквото и да било.