Студена утрин. В града работният ден тъкмо започва. Сънлива и малко сърдита на света, и аз, като много други, вървя по булеварда, за да се прехвърля на следващия и да се добера до работното си място. Автобус не хващам – по това време съм студентка и парите се пестят. Свита в палтото си, бързам и мълча – не виждам нищо, само тротоара в краката си, не мисля за нищо – само как по-бързо да мине и тоя работен ден. Цял ден да се усмихвам на клиентите. Нали съм отговорна за тяхното настроение за тези десет минути, когато са в магазина ми. Трудна задача, казвам си, и пресмятам съотношението между заплата и наем за стотен път този месец.

И тогава нещо се случва. Влизам в подлеза и чувам нещо познато. То внезапно ме стопля, без да се свивам в палтото си. И крачката на хората край мен се променя. Става нещо и с лицата им. Жестовете им олекват и, усмихнати, те се споглеждат през рамо. На стълбите отсреща, подпрян на парапета, един музикант свири „Богатство” на Тангра. Със скъсано дънково яке и ръкавици без пръсти. Ухилен до ушите. И в подлеза не е студено вече.

Виждали сме, подминавали сме и може би сме хвърляли пари в шапката на уличния музикант неведнъж. Той вирее в големия град като неизменен саундтрак на деня ни – по пътя до работа, бързането за среща, разходката в парка. Той е почти невидим понякога и ние дори не се обръщаме да го погледнем. Друг път, уморени от работа, ще се подразним и ще ускорим крачка край него. Но пък ще дойде и онзи, различният момент. Когато ще забавим ход и даже ще се спрем. Защото нещо ни е жегнало.

Уличният музикант в нашата градска картина

Нерядко, минавайки край някой музикант, чувам хора край мен да възкликват: „Горкичкият човечец!” и да пускат жълти стотинки в калъфа на китарата. Друг път някой ще измърмори: „Здрав и прав мъж, вместо да се хване на работа...” Разни съчувстващи баби ще му занесат плетени чорапи, защото са го видели и вчера, и се притесняват да не настине. Ще го питат има ли къде да спи. Група дежурни полицаи ще му поискат документи за проверка, ще се прави на интересен и ще си отиде. Няколко гимназистки ще се спрат след училище, пищейки имена на песни, които искат да чуят, ще му оставят джобните си пари и може би телефонните си номера.

После, вечерта, ще дойдат бездомниците, опърпани и намирисващи на алкохол, да му поискат една цигара и да го питат как върви. Сигурно ще го помолят да им изсвири нещо „от онея години”. Късно е и той е прибрал вече китарата. Усмихва се, обаче, и я изкарва пак. И свири. Ако го питате защо го прави, ще ви каже: "Защото по-важното от парите в шапката са очите на хората, които го гледат с благоговение. Децата, които се смеят, пляскат с ръце и молят да пипнат китарата."

Горкичкият човечец...Нищо, че аз горкичкия човечец го познавам - той преподава частни уроци по английски. Има чудесно семейство, добри хонорари и с китарата си заработва допълнително – защото му харесва. И той не е единственият такъв. Има доста като него. Не го ли е срам, ще попита някой? Не може ли да свири някъде на сцена, или поне по заведенията? Не се ли чувства унизен? Не е ли по-нормално за един млад мъж да си намери наистина някаква „истинска работа”?

“По-истинска работа и по-голяма гордост от това, да караш хората да се усмихват, може ли да се намери? ”

Някои го правят от нужда, някои за джобни, някои – за да се забавляват. Всички те се стараят да се самоусъвършенстват. Уважават публиката си и искат да им дадат нещо красиво и вдъхновяващо пред деня й. Така че следващия път не се страхувайте да спрете да послушате, дори и да нямате дребни в себе си. Вниманието ви е по-голямо признание от стотинките.

В цяла Европа все повече млади хора прегръщат уличното изкуство като сезонна работа или постоянен източник на допълнителни, доходи докато учат. В много държави професията на уличния музикант е дълбоко уважавана: едно от най-известните места в Лондон е паркът Ковънт Гардън, където по традиция се събират едни от най-добрите улични музиканти в света. Много от тях, като Стинг, са вече отдавна холивудски звезди. В България уличното изкуство също прогресивно нашумява и ако се загледате, ще видите, че много от тия "озвучители" на нашето ежедневие са дори ученици. И, не, те не го правят защото родителите им са проявили безотговорност, или защото са от бедни семейства. Правят го, защото е красиво. Правят го, за да се спрете и да ги питате откога свирят на цигулка и с какво мечтаят да се занимават, като завършат. За да ги помолите да ви изсвирят любимата ви песен и да споделите усмивка. Може би дори да откриете в тяхно лице приятел. Кой знае? Зад шапката с монетите стои палитра от професии и характери, богата колкото тази на целия град. Никога не можем да предположим кой свири „Ave Maria” на "Витошка". Сигурно е само, че по улиците ни има доста на брой прекрасни музиканти, и че определено никой не страда от това. Сигурно е и че лятото курортите на целия континент са пълни с изпълнители, които събират цели тълпи публика около себе си.


И, разбира се, най-важното от всичко: след като всички задминаваме усмихнатия музикант на изхода на подлеза, продължавам усмихната по улицата. Нещо топло и слънчево е преминало по паважа и се е покатерило като тръпки на щастие нагоре по глезените ни. Все още се споглеждаме, когато се разделяме след подлеза. Сега съм спокойна да нося отговорност за усмивките на хората. Току-що някой пое отговорност за моята.