С книгите и четенето имам дълга и сложна връзка. Всъщност, по-дълга и по-сложна, отколкото с всеки мъж. От първите тръпки на влюбването, през неукротимата, жадна за още и още страст, през овладяната зрялост. И както често се случва - верен си на любовта, но на нито една любима докрай.

“Всички деца, освен едно, порастват.”

Детството ми с книгите започна с вестниците и списанията. Едри букви, наредени в шрифтове една до друга, танцуваха в сложна фигура, която постепенно се оформяше в кристалната яснота на значението. На това, което е, обвързаният смисъл. Буква след буква, сричка след сричка, дума след дума. На 6 четях гладко и бях записана на училище. Магията на първата среща с книгите започна именно тогава, малко след буквара - когато прочетох първата си книга от началото до края. Затваряйки последната страница на „Туфо, рижият пират”, изгубила за пръв път реална представа за време и място, усетих, че съм застанала на прага на нещо голямо. Нещо магично, което сетивата ми не могат да смелят, да овладеят, което тотално ми беше затрило ума – точно както прави първата целувка. Сладостта от опитването на думите, на красотата, която носят, гнева или смеха, начинът, по който заживяват в главата ти, редейки картини и образи, немислими приключения и нетърпение. Да отгърнеш още една страница, още една книга да сложиш настрана.

“Тези страници трябва да покажат дали аз ще бъда героят на собствения си живот, или това звание ще бъде спечелено от другиго.”

Младостта ми с книгите бе белязана от пълна безразборност. Станах алчна за книги. Търсех всевъзможни места да утолявам страстите си. Книжарниците и техните упойващи аромати на мастило и прясна хартия, на нови и недокоснати книги. Ходех и на по-обиграни места - библиотеки от кварталното читалище, градската библиотека, библиотеката на село през ваканциите. Вещината на праха, обвил деликатно кориците, слънчевите лъчи, които сякаш в безвремието се процеждаха през прозорците, ме упойваха за още и още. Единствено вземането на книгата от лавицата раздвижваше застоялия въздух и малки облачета прах заиграваха на слънчевите лъчи. А в тях се откриваха първите изречения и магията на любовта започваше.



Четях и не подбирах, захвърлях, но към някои се връщах отново и отново. Само от наслада. Само от глад и нежелание да се разделиш с източника на тази тръпка, на това бясно вълнение, което те изкарва от съществото ти. Страстта от младостта ми с книгите още тогава беше обгърнат с някакъв фатализъм, че това необикновено събитие книгите! Никога нямаше да се повтори отново. Като зла прокоба, която ти дава пълното щастие, а после кротко застава отстрани и ехидно се присмива на мимолетността му.

“Кой ви каза, че няма на света истинска, вярна, вечна любов? Да му отрежат езика за лъжа!”

През зрелостта си прочетох най-хубавите си книги, най-важните. Четях разумно и по-планирано, осигурявах си уединение – понякога в пълната тишина на квартирата в 4 часа през нощта, когато просто не можеш да зарежеш книгата си. Понякога в вакуума на бара, където никой няма да заговори момиче, което чете. Книгите крадяха от времето за лекции и учене за сесии и тогава се появиха първите сериозни тъкания между нас, които белязаха и без това сложната ни връзка – надбягването с времето.Не можех да преглътна пълния им егоизъм – те искаха всичко за себе си. Пари, внимание, време, усилие на ума. Но пък умееха да дават, о, колко умееха да дават. И утеха, и вълнение. И кротки мигове пред реотанката с чай в ръка, смях във влака на глас и горчиви сълзи. Така се случва с дълбоко осъзнатата любов – тя обзема съществото ти, обръща го с хастара навън и никога не е вече същото. Ти не си вече същият.



“Всички щастливи семейства си приличат, всяко нещастно семейство е нещастно по своему.”

Връзката ми с четенето влезе в критична фаза, когато се появиха децата. Класическа криза на всяка връзка. Времето никога не стигаше да си обърнем внимание, понякога с дни не се поглеждахме и постепенно се отдалечихме. Финансово също не вървеше. Всичките си средства до момента отиваха за детски книжки и оцветявки, за енцикопедии и „Вече познавам часовника”. Жаждата ми взе да се събужда отново, притисната от обстоятелствата, тя избуя като бурен – малко озлобен, но жилав и настоятелен. И в правото си да е настоятелен. Реших, че не бива да оставам такава връзка, градена толкова дълго, да погине от нещо иначе прекрасно, каквото са децата. Затова се взех в ръце – щом желанието ни един за друг оцелява в кризата, значи не бива да се отказвам лесно.

“Началото е онова време, когато трябва да се положи най-усърдна грижа везните да са точни. ”

Така започна второто начало на нашата връзка. Не без компромиси. Малките ми бягства с книга в парка и заседяването там, на спокойствие, докато мога да различавам буквите. И моментите, когато ходех с децата на книжарница и библиотека, отдавайки част от моята страст на тях. И за да преживее окончателно нашата връзка своя ренесанс, прибягнах до помощта на...играчки. Електронният четец е малката джаджа, с която поддържаме огъня, когато ни натиснат всички обстоятелства и се нуждаем да крадем всяка минута за себе си.

Сега съм спокойна с книгите – знам, че не сме си омръзнали и не е утихнала страстта. Още съм в зрелите си години и не се отказвам от нашата връзка лесно. Като всяка истинска любов, тя само ще се задълбочава с времето. Тревогата и вината ще изчезнат, времето и мястото – също. Ще остане само тихото щастие, че се имаме един друг и егоистичното самодоволство, че имаш ли книга – имаш всичко – любов, утеха, вдъхновение, страст и дълбоко доволство.