Замъкът е празен. И вретеното отдавна е изсъхнало в кръв.
Дяволът танцува. В своята наслада. Да танцува може. Пръв.
Кой да те събуди? Можеш ли сама. И ако не можеш... ти ли си това?

Колекционираме вина през годините. Не за пиене, а вина за умиране. Без да усетиш, те започват да контролират живота ти, защото вместо да ги оставиш в миналото, където принадлежат или да ги върнеш на собствениците им, който емоционално са те изнудвали, ти ги съхраняваш сякаш са безценна колекция.

Някои сме подредили на тоалетката и всяка сутрин взимаме със себе си, като дневна доза крем за лице, което отдавна не сияе като кожата на 6 годишно невинно момиче. Други вини пък, изгладени и с фльонга, обличаме по празници и пищни събирания - с далечни роднини, стари и нови приятели, познати и не чак толкова познати с-надежда-поне-да-са-хора. Трети вини вадим от гардеробите - някакви чеизи, губери, пеньоари, които не сме купували и никога не бихме облекли, но дадени уж с добро. Съхраняваме и тупаме веднъж годишно. Опитвайки се да не вдишваме с пълни гърди гадините, които са събрали.

И най-противното на тази "колекция" е, че обгрижвайки тези вини, ние се опитваме да ги насадим и на другите. Да не сме сами в казана с клокочещи думи "ти не си добро дете", "родителите ми са виновни", "не трябваше да правя тази грешка", "те/тя/той не ме подкрепиха", "заради мен се случи това", "тя/той постоянно ме нараняваше", "не ми остави избор"...

Случило се е нещо? Добре, не е добре. Да, жалко. Но сега имаш време да направиш и кажеш много други неща. Остави всички вини зад гърба си. Всички до една. Защото вините имат едно неподозирано качество - да те заблуждават, че така и така имаш много от тях, би могъл да съхраниш още една, и още една. Да се трупат в теб, не оставяйки място за нищо красиво и смислено.

Знам, че винаги имаме по някой килер, в който можем да набутаме още нещо.

По-добре да са няколко бутилки вино, вместо вина. Те с времето поне стават по-добри.