Времето, прекарано в любов никога не е загубено време. И няма как да бъде. Обратната мисъл би била мазохистично самобичуване и отричане на собствената ни важност, избори, воля. Защо е нужно да си мислим, че някак си сме загубили себе си, тези, който случват любовта, във времето? Точно в нас се заражда, от нас води началото си тя. Ако в нас я няма, как ще я открием в друго място? В друг човек? Непосилна игра на ума. Не може времето в любов да е загуба, освен, ако не искаш винаги да вярваш, че ти самия си загубен. Истина е обаче, че когато много хора изпитват едно и също чувство по едно и също време, тя, любовта, е по-силна.

Събудих се със спомена от деня на погребението й. Днес се навършиха 3 години, откакто тя ни напусна. Прекрасен човек. Топъл, даващ, толерантен, с вътрешен пламък. От онези хора, за които казваме, че не са загубили детското в себе си. Нямам предвид инфантилност - всъщност тази човешка черта нея я отвращаваше. Мен също.

И ето ме на същото място отново. Отчето запя тъжна заупокойна молитва. Полъхът на студения вятър загасваше огъня на свещите, които стоически опитвахме да запалим, въпреки него.
После пък опитвахме да ги припалваме един от друг, но с есенния повей те загубваха топлина и пламък. Усилията бяха напразни, те угасваха отново. И отново.

Тогава отчето каза: "Съберете всички свещи една до друга и ги сложете върху пръстта. Заедно те няма да угаснат." И наистина. Събрани една до друга, горяха силно - една губеше светлина, но веднага другата я подпалваше.

Поотделно те имаха нужда от хубаво време, заедно - горяха в силен пламък.

Нямаха нужда от нищо друго, освен от Любов и шепа пръст, върху която да легнат.