Навикът – втора природа, навикът – границите на зоната ни на комфорт. Навикът, който ни обезличава и обезсмисля.

Никога не осъзнаваш колко дълбоко си затънал в рутината, докато нещо или някой не те принудят да нарушиш дори за малко навика или да го погледнеш с нови очи. Да се откъснеш и да преминеш границата на зоната на комфорта – може да са постите, може да е уволнение, може да е заминаване на скъп човек, за малко или завинаги.

“Промяната е константа, променливата е отношението ни към нея. Автори сме на живота си, когато я предизвикаме сами.”


Ще позволиш ли промяната да се случи? Ще се отърсиш ли от навика да спазваш навика? От удобство, от страх, от конформизъм? Пресегни се и скъсай тънката нишка на вакуума, погледни на навика отстрани – изследвай го, обмисли го, промени го – ние сме нашите дребни и големи навици. Само ако искаш, само ако можеш.

Навикът е малкият ритуал сутринта – кафе, закуска, навикът е да сядаш отдясно, точно зад вратата на автобуса, навикът да правиш три крачки до асансьора. Навикът е да се развикаш, когато всъщност си тъжен, да нападнеш пръв, предусетил атаката, да не се извиниш, а да се затвориш в себе си.

Постите са време да погледнеш навика си и да го промениш – започни със закуската. Нека не е кафе, а чай. Нека не е любимия ти препечен сандвич с кашкавал, а филия топъл домашен хляб и мед с орехи. От там нататък е по-лесно.

Седни отляво и погледни на света от друга перспектива, до асансьора стигни с танцова стъпка. Сподели за чувствата си, извини се, направи комплимент. Просто е, и започва просто - с една закуска. И пауза от кафето. Заменям с чайове.