“Всеки, който превъзнася себе си, ще бъде унизен; а който се смирява, ще бъде въздигнат”(Лука 18:14)

Често, когато споменем думата смирение, в съзнанието на не малка част от нас изниква синоними като "овчедушие" или "безразличие". В наше време, ако нямаш мнение или го запазваш за себе си, ако не възразяваш против несгодите и нередностите, е много трудно да оцелееш. Напоследък откровеното нахалство на хората започва да се счита за предимство, за самоувереност, за амбиция дори. Примирението вече се е превърнало в мразен порок, а хората, които го демонстрират - в наивници с овчи души. Знаем ли къде в действителност е границата и как да бъдем смирени, но не и примирени. Намираме ли разлика между тези две понятия и защо е толкова важно да я знаем?

Казват, че най-смирени са онези, които са изпитали най-много сърдечна болка. Да бъдеш смирен е показател за спокойствие, самоувереност, добрина и благост. Смирението не е символ на слабост. Слабостта се изразява в нежеланието да промениш нещо, което зависи изцяло от теб, докато смирението е начинът, по който гледаш на живота си. Самата дума съдържа в себе си най-важният „отговор” и той е в думата мир - да си с-мир със себе си.

Да приемеш миналото си, грешките си (с поуката от тях, разбира се) и съдбата си такава, каквато е, защото има и неща, които не зависят от нас, е признак на сила. Когато се бунтуваш срещу нещо непроменимо и когато описваш чуждия живот като лесен, в сравнение с твоя, тогава не си смирен, а слаб и дори озлобен. Но как всъщност можем да се научим да бъдем смирени? Дали съществуват някакви правила? Нека разберем.

Нека дадем шанс на вярата в доброто и благодарността. Ако благодарим за всеки ден живот, подарен ни от Бог, ако всеки ден изпитваме благодарност за хората в живота ни, ако вярваме в доброто и могъществото му, ще се чувстваме много по-спокойни, уравновесени и изпълнени с желание за живот. А това е първата крачка към това да бъдем смирени.

Да се научим да приемаме, а не да се примиряваме. Да се научиш да приемаш, означава да се доближиш до мъдростта. Да си способен да виждаш ситуациите такива, каквито са, а не да ги пречупваш през своите емоции, е способност да не робуваш на обстоятелствата, а да ги използваш. Да приемаш означава да не се самосъжаляваш и да се превръщаш в жертва, а да поемеш отговорност.

Да спрем да се чувстваме принудени и притиснати, без право на избор. Когато приемем отговорност за своето отношение към даден проблем, ние виждаме и ползата от този проблем. Враговете ни са тези, които много по-често ни помагат да се амбицираме и израснем, отколкото приятелите ни, които понякога ни спестяват истината. Да се примириш означава да настаниш трайно в себе си омраза, неудовлетворение и гняв. Да се смириш е да приемеш тези чувства като нещо, което ще те издигне над обстоятелствата, ще ти открие нови възможности. Подчертаваме думата приемеш, обаче, а не да се предадеш на тези чувства- просто ги изживяваш и се освобождаваш завинаги от тях. Негативните емоции са присъщи за всеки един от нас, но едни ги използват като стимул да продължат, а други като оправдание да не правят нищо.

Да вярваме в „идеята”, че всичко се случва за наше добро. Не винаги можеш да повярваш в това, особено, когато преживяваш наистина трагични моменти в живота си, но сме длъжни да го направим, за да гласуваме своята висша форма на доверие в света около нас и в доброто. Да живееш в душевен мир е възможно само, когато си смирен пред съдбата си. Да извличаш ползи и от най-тежките ситуации изисква огромни усилия и дисциплина на емоциите, но именно тези усилия ни превръщат в нови хора- по-мъдри и по-смирени.

Смирението е висша добродетел, която повечето от нас сякаш не могат да разберат, приковани от материалния свят, в който живеят. Да си покорен преди всичко означава да знаеш кой си и какво е твоето място в света. Някои беше казал, че смирението се състои в това да не претендираме, че знаем много, а да бъдем непрестанно будни за истината. Смирението е и това, което ни предпазва от един от най-големите грехове - гордостта, егото и невъзможността да бъдеш след другите. То отхвърля егото като „висша цел”. За някои от нас звучи твърде сложно. За други нереално. За трети - ненужно. Бъдете сред четвъртите и осъзнайте силата на смирението.