Вълнувам се и ме е страх едновременно. „Днес ще се срещнем, след 10 години” От всеки училищен двор се чува познатия рефрен. „Защо на 22 е бил тогава?”, всеки път се питам. Тревожно ми е от този въпрос...няма никаква логика възрастта на лирическия герой да е 22 години. Така и никой не ми обясни това. Завършваме на 18-19 години нали? После почват т.нар. срещи на класа, срещи на випуска. Затова мразя баловете, мразя тези срещи. Тази натрапена, нелогична за мен песен ме изпълва с лигаво отвращение към помпозността, истерията и абсурда на баловете. Лицемерието и фалшът от срещите по улиците с бившите съученици. Избягвам от тези срещи, от всички срещи на класа. Добре, че официалните ги правят на 5 години...

“Не отидох на срещата „След 5 години”,”

защото тъкмо завършвах магистратурата и се бях заринала с учене. Бях и бременна в 7-мия месец. Така се бях научила, едно гладно дете, което има да наваксва в живота извън малкия град: „вземай всичко, докато си млад”. Като заслепена бях в университета – учене, купони, секс и алкохол, ходене тук, ходене там. А дори нямах мобилен телефон, как ли успявах...Вземах всичко, което ми се предлагаше. И нямах време за сантиментални срещи с нищо незначещи за мен хора. Исках да скъсам всички връзки с малкия, жалък град. Родих се сякаш директно в София, когато започнах да уча „висшето”.

“Не отидох на срещата „След 10 години”.”

Тогава бях в чужбина на специализация на новата работа, която цели три години търсех. Бях на поне 5 нископлатени работни места дотогава, стотици интервюта и ми писна от мизерия, но млада майка с малко дете – кой ти дава работа, пък ти мятай дипломи и CV-та насреща им. Когато се появи тази, отговори на всичките ми проблеми. И създаде нови. Извънреден труд? Няма проблем! Неочаквани пътувания? Всичко зарязвам! Орязани бонуси? Е, парите не са всичко. Бракът ми се разпада, детето го гледа свекървата, с която едва се търпим междувременно. Ипотеката за дома, който не чувствам свой, защото всичко в него е на лизинг и купено без мое участие, е парещата жега зад ъгъла. „Справям ли се? Щастлива ли съм? Това аз ли съм?” Последната мисъл, преди чувството, че потъвам в пропаст, да ме залее.

“И ето ме на срещата „След 15 години”.”

Не знам защо дойдох. От скука може би, от любопитство. От това, че имам хайде не с какво да се похваля, но прилично да застана пред преуспелите си съученици. Седим с един от тях на по питие и чакаме да се съберат останалите. Облякла съм супернеудобната рокля, но поне съм с ниски обувки и имам шанс да преживея вечерта с достойнство. Разбира се, неподготвена съм за плеядата дългокраки, добре поддържани, излезли като след семинар за личностно развитие мацки насреща ми. Сядаме по масите, диджеят ни поздравява с фалцетни висини, сервират по масите. Оглеждам се на границата на истерията, там, където адреналинът подсказва – бягай или нападай.

“И тогава решавам да спра с това. Никой не ми е виновен.”

Пред очите ми минават лица – ето го момчето от съседния клас, в което бях влюбена. От кльощав момчурляк е станал солиден мъж, занимава се с износ на мед. Очите му са същите...Онази, с която се заяждахме по коридора, се оглежда със смутена усмивка. Клюката казва, че е минала два развода. Но не изглежда нещастна, а всъщност доста добре. Или поне се преструва добре, като мен. Още лица, които следя във фейсбук. Идва едно от тях до мен и започва с кратко въведение да се оплаква от майчинството. Отнема всичките й сили, липсват й книгите, баровете, не било, както си го представяла? „Ще мине, сега детето е малко и така е. После ще е друго. Ти ще си друга. Бъди, каквато си сега, а не някоя друга, която няма дете и отговорност към него.” Чувам се да казвам това и внезапно започвам да си вярвам.

Говорим за работа с двама от съседния клас. След дежурната размяна на въпроса „С какво се занимаваш?” става ясно, че сме почти в един бранш и дори разменяме визитки (добре, че мама ме подсети да си взема няколко). Усещам се горда и забравям за момент и работното време, и орязаните бонуси, всичко, през което минах. Вината, че не съм до детето си, а попълвам таблици обаче никога няма да я преодолея. И все пак - малките триумфи са толкова редки, ще си позволя да забравя поне малко. Постепенно всичко си казваме, оглеждам се в засмяни лица, позьорските ни маски падат и все едно сме в голямото междучасие отново.

“Става ми мило за тази, която бях тогава. Става ми мило за нас самите. ”

Бяхме невинни и свежи, нямахме фейсбук и смартфони, криехме се да пушим и ни правеха забележки за неподходящо облекло. Ходехме на библиотека за домашните и на екскурзии по хижи. Слушахме гръндж и соул, Депеш мод и Мадона. Бяхме готини, бяхме добри деца. Излязоха сред нас няколко двойки, родиха се деца, някои от съучениците ми много успяха по всякакви критерии, някои се борят тепърва с майчинството, с болни родители, с финансови трудности и с язвите, обзели страната ни. Виждам същата несигурност към утрешния ден, същите връзки под въпрос и нерешени конфликти с родителите. Но настъпването на зрелостта ни отива на всичките, тя трябва да ни се случи. Ще преодолеем очакванията, ще загърбим тревожността, ще се справим с каквото дойде насреща. Защото това сме ние – един випуск, едно поколение, което никога няма да бъде младо отново, но ще остане готино, защото носи духа на 90-те. Випуск 2001 година, Одисеята започна. И ние сме в главната роля.