Знам, че не започнахме добре. При първата ни среща бяхме притеснени и беше неловко, но аз имах желание да се разбираме. Колкото можех да покажа на моите 18 години. Не можех много – твоят син беше първата ми сериозна връзка, за пръв път се запонавах с Неговата майка. Може би съм сгрешила аз нещо, може би ти си имала очаквания, на които не съм отговорила. Представяла си ме някак – сериозната приятелка, която той води вкъщи и аз не съм изглеждала така сериозна или достойна. Не започнахме добре, но в тези неща участват двама, не забравяй.

Може би ти не си била готовата, не аз. Може би никой не готов да види как детето ти расте, става все по-независимо. Боли да видиш как няма нужда от теб и винаги си мислела, че жената, която ще свърже с живота си, ще е съвършена, каквато никоя майка не е. Не съм такава и не заемам мястото ти. Не мога да отменя факта, че ти си майка и че дължа този прекрасен мъж на теб, на баща му. Справила си се чудесно, защото го обичам точно за всичко, което той е.

Сега мисля така, но помня колко беше трудно. Ревността, сравненията. Напрежението идваше от теб, аз не знаех какво да правя. И като всеки тийнейджър реагирах на непознатото и застрашителното със съпротива и гняв. Затова може да съм ти казала нещо, което не съм искала да прозвучи така крайно. Да завъртя очи или да коментирам. Лошото е, което вече знам, че колкото повече опознаваш някого, толкова повече начини научаваш как да го нараниш. И ние правехме точно това.

Нямаше нищо общо със сина ти, това беше между мен и теб. Ти, на която се налагаше да отпуска контрола и аз, която трябваше да става все по-отговорна. И да балансираме, и да се учим, и да свикваме. Толкова години пълни с гняв, мълчание. Направихме най-ужасната грешка, съгласи се, поставихме го помежду ни. Карали сме го да избира, да се разкъсва. Срам ме е, защото любовта не е такава и тогава не е било любов, а нашето, твоето и моето, его.

Върхът на всичко беше, когато дочух, че си огорчена, че не ти казвам „майко”. Още не мога да проумея защо толкова те обижда това. Човек има една майка, нали? Завинаги, дори тя да си отиде рано, като моята. Една жена те е раждала, кърмила, гледала от бебе...Нима си се държала с мен като майка? Нима си ме приела като свое дете? Не беше точно така, нали? Но вече се уморих от този гняв и искам да започнем отново. Ти и аз.

Защото сега нося неговото дете и ти ще станеш баба за пръв път. Вероятно аз ще започна да ревнувам детето от теб – защото ти ще бъдеш страхотна баба, знам го, и то ще те обича. Вероятно ще се откажеш да ме приемаш като съперница, а като източник на ново твое щастие. Не знам, но аз искам да ти дам това щастие и искам да се разбираме. Момиче е, това е новината, която все още не ти бяхме казали. Един ден може и момче да имаме, знае ли човек, и да знам какво ти е било на теб...Но от сега, от 7-мия месец ще ти кажа – не искам моето момиче да казва на чужда жена „майко”. Не го искай от мен. Нека просто да започнем да се разбираме.