Първият учебен ден е ден за цял живот. От онези напълно щастливи дни...за нас, родителите. Пъстри снимки, нащърбени усмивки и това сладко, заразително вълнение. За нас първият учебен ден е незабравим, за децата – кой може да знае? Важно ли е за тях да имат скъпи раници, маркови обувки и букети за десетки лева? Не, важно е да сме там с тях. И да забравим за миг разходите, тревогата, неизвестното, промяната. Да сме там с тях, но и да можем да отстъпим настрани.

“С усмивка, с незабележимата сълза от преливащия възторг към тях. Вижте ги само - стъкмени с ризка или рокля, с голямата раница и с цвете за учителя. И вече не толкова наши, вече малко нови и различни.”

Изпращаме в училището сякаш не нашето дете, а себе си. Стига въздишки за онези времена. Училището вече е различно място, децата са различни и учителите също. Ще бъде трудно най-вече на вас, родители. Защото децата се адаптират. Научават се да смятат и да пишат. Трудно ще е за вас:

Да отпуснете контрола или да се налага да го прилагате

Да озаптите амбициите си или да стимулирате техните.

Да се доверите, както никога досега, и да се съмнявате още повече в себе си.

Да уважите авторитета на учителя и да бъдете смирени.

Да държите то да слуша, но и да има мнение.

Да си признаете, че първи клас е изтощителен, но е и прекрасен.

Защото след него става все по-трудно. Защото няма да се повтори. Защото те са толкова прекрасни. Защото още вярваме, че знанието и идеите ни правят свободни. И никой не може да ни ги отнеме. И защото тази вяра започва именно тогава.

“И ако понякога не стигат парите, ако гледате детето си сами, ако сутрин едва смогвате и себе си за работа да спретнете. Търчите по задачи, а все нещо изпускате и то се сърди, защото учителката ще се намръщи - не се тревожете. Докато се опитваме, наполовина успяваме. И малко между другото - всъщност се справяме.”

Системата не е идеална, ние имаме предел на възможностите, учителите и те душа носят. Училището може да е различно, но едно е неизменно - любо-знанието. Така крехко и толкова могъщо. И в името на това всички трябва да работим заедно. Да си имаме доверие. Заради децата. И надеждата ни е, че точно заради нашите общи грижи или въпреки тях, децата все пак оцеляват, растат и стават човеци.