Лисичето стоеше на пътечката, клекнало на задницата си. Ушите му, кадифеночерни и твърде големи за неговата малка глава, се изправяха от време на време да слушат крясъците на сойките долу в дъбовата гора. То стоеше там от обяд, когато слънцето огряваше цялото сечище — ту лягаше, ту ставаше, изплезваше езичето си и пъхтеше като кученце, загубило господаря си.



Като му омръзна да стои на едно място, лисичето се повъртя с желание да се свие на кълбо, но щом обърна глава към майка си, нерешително тръгна към нея. Всичко в него молеше за прошка. Хубавите му очи, жълти като кехлибар, като че казваха: „Защо ме гониш и хапеш? Какво съм ти сторило?“



Беше женско и твърде дребно. Цветът на козината му бе сиво-чер с мътен, зеленикав оттенък, а бялата ивица под гушката и корема имаше сив, почти оловен цвят. Върхът на лисичата опашка е бял и заострен, особено у планинските лисици, но у него той беше тъп и лишен от бели косми. Така опашката му изглеждаше незавършена и къса. Но затова пък очите му бяха най-хубавите и изразителни лисичи очи.



Те блестяха като седефени, когато светлината падаше право в зениците им, ту изглеждаха като направени от янтар, в чиято искряща бистрота се виждаха многобройни жички. Дори и сега те не бяха загубили своята бодра чистота. Пак изглеждаха хитри и весели, може би защото двете червеникави вежди под широкото изпъкнало чело и тънката, деликатно заострена муцунка засилваха тоя постоянен, присъщ само на лисиците жизнерадостно-лукав израз. То ходеше със ситни безшумни стъпки, слагайки грациозно мъничките си черни лапи в една линия, а през това време цялото му тяло се полюляваше в ритъма на стъпките му, както се полюлява тънка гъвкава пръчка в ръката на вървящ човек.

Из "Чернишка", Емилиян Станев