Веднъж, отдавна — и то на Бъдни вечер, измежду всички други благочестиви дни на годината, — старият Скрудж седеше в кантората си, зает с работа. Беше студено, мрачно, люто време, на всичко отгоре мъгливо, и той чуваше как хората навън жужеха като пчели нагоре-надолу по тясната уличка, тупаха с длани гърдите си и потропваха с крака по камъните на паважа да ги стоплят. Градските часовници току-що бяха оповестили само три часа, но вече беше съвсем тъмно — изобщо през целия ден не беше светло — и в прозорците на съседните кантори припламваха свещи, подобно на червеникави петна по осезаемия кафяв въздух. Мъглата проникваше през всяка пролука и ключова дупка и навън беше тъй гъста, че макар уличката да беше от най-тесните, къщите отсреща изглеждаха просто като призраци. Като виждаше как мръсният облак се смъква надолу, закривайки всичко, човек би могъл да си помисли, че Природата живее съвсем наблизо и вари нещо в голям казан.

Вратата на Скруджовата кантора беше отворена, за да може той да държи под око чиновника си, който в една бедна малка клетка отвъд, нещо като цистерна, преписваше писма. Огънят на Скрудж беше много малък, но огънят на чиновника беше толкова по-малък, че изглеждаше като един-единствен въглен. Но той не можеше да го засили, тъй като Скрудж държеше сандъка с въглищата в собствената си стая; и стига само чиновникът да влезеше с лопатата, господарят веднага предричаше, че ще се наложи двамата да се разделят. Поради което чиновникът се увиваше в белия си вълнен шал и се опитваше да се топли на свещта, но тъй като не беше човек с голямо въображение, това му усилие оставаше безрезултатно.

— Весела Коледа, вуйчо! Бог да ти помага! — извика един весел глас. Беше гласът на племенника на Скрудж, което се втурна тъй бързо, че за стария човек благопожеланието беше първото указание за приближаването му.

— Ами! — каза Скрудж. — Глупости!

Беше се така стоплил от бързото вървене в мъглата и мраза, този племенник на Скрудж, че цял пламтеше; лицето му беше зачервено и хубаво; очите му блестяха, а дъхът му отново заизлиза от устата му като пушек.

— Та Коледа глупости ли е, вуйчо! — каза племенникът на Скрудж. — Не мислиш, че е така, сигурен съм.

— Мисля — рече Скрудж. — Весела Коледа! Какво право имаш да си весел? Каква причина имаш да си весел? Какъвто си беден!

— Хайде де — отвърна весело племенникът. — Какво пък право имаш ти да си мрачен? Каква причина имаш да си сърдит? Какъвто си богат!

Тъй като в момента нямаше готов по-добър отговор, Скрудж възкликна отново:

— Ами! — и го последва с: — Глупости.

— Не се сърди, вуйчо! — каза племенникът.

— Та как да не се сърдя — отвърна вуйчото, — когато живея в такъв глупашки свят като този? Весела Коледа! Стига с тая весела Коледа! Какво е за човека Коледата, освен ден за плащане на сметки без пари; ден, в който ставаш с една година по-стар и нито с една стотинка по-богат; ден, когато трябва да си направиш баланса в търговските книги и всяка точка в тях за цели дванадесет месеца да се окаже в твой ущърб. Ако останеше на мене — каза възмутено Скрудж, — всеки идиот, който поздравява с „весела Коледа“, трябва да бъде сварен в собствения си пудинг и заровен с клон от бодлива зеленика (Бодлива зеленика — храст с червени зрънца, който служи за коледна украса), промушен през сърцето му. Точно така!

— Вуйчо! — възкликна умолително племенникът.

— Племеннико! — отвърна строго вуйчото. — Чествувай Коледата по твоя си начин и ме остави аз да я чествувам по моя.

— Чествувай я! — повтори племенникът на Скрудж. — Но ти не я чествуваш.

— Дай тогава да я оставя на мира — рече Скрудж. — Много добро да ти донесе! Като че ли някога ти е донесла нещо добро!

— От много неща съм можел да извлека добро, но не съм се възползвал, така си е — отвърна племенникът. — Между тях е и Коледата. Но положително винаги съм мислил за коледните празници, когато са настъпвали — вън от почитта, която се полага на светото им име и първопричина, ако изобщо нещо, свързано с тях, може да се отдели от това, — като за благодатно време; време за добрини, за опрощаване, за милосърдие, приятно време; едничкото ми познато време в дългия годишен календар, когато мъже и жени, сякаш по общо съгласие, отварят свободно заключените си сърца и поглеждат на по-нищите от тях така, като че ли наистина са им спътници за към гроба, а не като на друга раса същества, тръгнали на други пътешествия. И следователно, вуйчо, макар Коледата никога да не е пуснала зрънце злато или сребро в джоба ми, смятам, че тя наистина ми е донесла добро, и ще ми донесе добро; и си казвам: бог да я благослови!"

"Коледна песен", изд. Пан, превод: Нели Доспевска
Заглавната илюстрация е на Dean Morrissey