Помня като дете на село - нямаше вечер много забавления. Залезе ли слънцето и утихне животът навън, вкъщи слушахме радио и баба пускаше само новините колкото да чуе времето. Това беше. Преди сън четях малко на мъждивата светлина на нощната лампа, но баба понякога ми казваше: "Остави тая книга, ще се изкьоравиш, дай да правим театър".

И започвахме театър на сенките с ръце. "Косе Босе и Кума Лиса", "Болен здрав носи" или аз измислях някакви истории според това какви животни можем да прави с ръце. Сега за моите деца има хиляди забавления преди сън, но дори с моите думи не мога да им предам чувството тогава. Когато нямаш избор, но имаш безкрайността на неопетненото въображение.

Понякога правим импровизирани домашни театри и нашият тати е най-вярната ни публика, но има мигове, когато сме трите, по женски малко. И вместо книжки и истории, връхлита ме лек спомен за баба и моето детство. Обръщам лампата и започвам без обяснения да правя лисици, кучета, гълъби, паяци (от фигурката това е ракът, но те го приемат за паяк и категорично не за рак). Съчиняваме истории и така...някои неща явно никога не губят давност във времето.

И така измисляме нови герои: